В този брой на „Педиатрия плюс“ ви срещаме с проф. д-р Огнян Бранков – име, оставило трайна следа в българската детска хирургия. С откровеност и професионална мъдрост той разказва за първите въведени у нас иновативни процедури, за създаването на школа в езофагеалната хирургия и за удовлетворението да вижда своите ученици да го надминават. Споделя и своята визия за бъдещето на специалността, както и откровеното си мнение за предизвикателствата пред детското здравеопазване в България.
Проф. Бранков, имате над 50 години опит в детската хирургия, кои са най-съществените промени, които наблюдавате в тази специалност от началото на вашата кариера до днес?
Много навременен въпрос. Сега, на 1 април, навършвам 50 години детско-хирургична дейност, без да броя двете години в хирургичното отделение на Пернишката болница.
Мога да илюстрирам прогресa на хирургичната техника по следния начин – докато в началото вдявахме грубите копринени и кет-гът конци в стоманени хирургични игли, след десетина години се радвахме на атравматичните и резорбируeми шевове, а сега ползваме фината шевна технология при ендоскопската и роботизирана хирургия. Относно диагностиката – рентгенът беше единственото образно диагностично средство, а по-късно дойдoхa компютърният томограф, ехографията и ядрено-магнитният резонанс, а вече се ползват и услугите на изкуствения интелект… Преживял съм епохални промени в техниката и диагностиката. И още нещо – навремето обучението и научната дейност се извършваха с помощта на дебели учебници и прашасали списания в библиотеките, а сега в наша услуга са виртуални библиотеки и интернет сайтове.
Въвеждали сте за първи път в България редица иновативни хирургични процедури при деца. Коя от тях смятате за най-значима и защо?
Трябва да се върна много години назад. В началото на 80-те години на миналия век успях да издействам чрез спонсори ендоскопски апарат „Олимпус“ и с колежката д-р Анелия Апостолова първи въведохме ендоскопската склерозация на кървящи варици на хранопровода при деца. Имам някои дефинитивно излекувани пациенти по тази методика. Този апарат ми даде възможност да осъществя първите ранни диагностични процедури при деца с прясно каустично изгаряне на хранопровода, което по тогавашните правила се извършваше едва на 30-ия ден. Тази ранна диагностика даваше основание за определяне на терапевтичната и хирургична тактика, съобразно вида на находката и установените локални поражения. В този период отново със спонсори закупих апаратура на фирмата „Радиометер“, с която първи в България извърших 24-часова рН-метрия, тоест, изследване на киселинността на хранопровода, при голяма серия деца с гастро-езофагеална рефлуксна болест. То също даваше индикации за терапевтично или хирургично лечение на рефлуксната болест.
Относно иновативните хирургични процедури при заболявания на хранопровода мога да кажа, че аз бях обучен на оперативната техника от моите учители доц. Асен Димитров и проф. Едуард Степанов от Москва. По-късно въведох някои собствени модификации, а заедно с проф. Александър Червеняков направихме първите пластични реконструкции на хранопровод с цял стомах. Аз се гордея с моя принос в езофагеалната хирургия и още продължавам да проучвам далечните резултати от тези операции при пациенти, някои от които са над 30-40-годишна възраст и се чувстват добре. Изпитвам голямо задоволство, че в тази област успях да създам стабилна школа и последователи, които за моя радост вече ме надминават.
Как виждате бъдещето на детската хирургия?
Бъдещето на детската хирургия се базира на бързото развитие на минимално инвазивните техники, робохирургията и AI, с чиято помощ ще се подобрят оперативните резултати при децата, ще се намалят усложненията и ще се ускори възстановяването и нормализирането на качеството на живот при сложните случаи. Относно вродените малформации смятам, че бъдещето принадлежи на феталната медицина. Тя включва не само феталната хирургия, но методите на регенеративната медицина, която ще се опира на тъканното инженерство с приложение на стволови клетки, изработване на биосъвместими материали и 3D биопринтинг. Не е далеч времето, когато при лечението на злокачествени тумори широко ще навлезе използването на нанотехнологиите и по-конкретно на нанороботи.
Какво бихте посъветвали педиатрите относно ранното насочване на децата към детски хирург и кои „червени флагове“ не бива да се подценяват?
Познати са много остри и хронични състояния при децата, които са от общ интерес за педиатри и детски хирурзи. Важно е да се разграничават състоянията на органна патология с остро начало и прогресираща клинична картина от тези с хронично-рецидивиращо протичане. Това се отнася най-често до коремните болки, които имат много широка патогенетична база и често изискват диференциран подход и спешно лечение. В тези случаи своевременното насочване на такива деца към детски хирург е от решаващо значение.
Какво е мнението ви за детското здравеопазване в България? Кои са най-проблемните точки и откъде трябва да започнат промените?
Детското здравеопазване в България се крепи на добрата воля и самоотвержената дейност на специалистите по детски заболявания. Педиатричните болници в София са по-добре оборудвани и концентрират повечето специализирани легла, но в провинцията има сериозен дисбаланс с недостиг на персонал и капацитети. Има липса на педиатрични кадри – лекари и медицински сестри. Предвиждат се няколко специализирани комплексни центрове, примерно в София и Бургас, такъв опит имаше и в Плевен, но те ще концентрират педиатричната помощ и буквално ще оголят регионалните и локалните детски заведения. Няма да говорим за заплащането на този високоспециализиран и интензивен труд, а това е важен въпрос, защото е свързан с мотивацията за работа в този сектор…
Детското здравеопазване изисква много финансови и материални вложения и може би затова финансистите го считат за недоходоносно. Въпреки създадената Националната програма за подобряване на майчиното и детско здраве, много проблеми остават нерешени, особено като се вземе предвид значително високата детска смъртност у нас.
И няколко по-лични въпроса. Защо избрахте медицината за своя професия?
Аз съм трето поколение лекар. Без да смятам прадядо ми хаджи Гунчо, който е бил хекимин, или по-точно лечител, знахар. Баща ми, роден в Търново в семейството на виден търновски юрист и учителка, беше водещ хирург от поколението на ген. Коста Стоянов в ИСУЛ и един от основателите на т.нар. Четвърта хирургия с топографска анатомия на Александровска болница. Много мои преподаватели са били негови ученици или колеги. Той почина млад, аз бях на 6 години. Израснал съм с разказите на майка си за него, както и с неговите учебници в голямата домашна библиотека. Майка ми Донка, преподавател във Висшия институт по архитектура в София, е от големия габровски род на Гунчевите, а нейният баща, моят дядо Стефан Гунчев, е бил общопрактикуващ лекар, завършил медицина в Лил, Франция. Така че аз от малък знаех, че ще стана лекар и то хирург
Имате ли случай от практиката си, който няма да забравите никога?
Това е много труден въпрос. Спасил съм и съм излекувал неимоверно много деца, което ми вдъхва върховно щастие. Доста от тях съм забравил, но много ме помнят и още ми се обаждат с благодарност, а с някои от семействата поддържаме близки отношения. Помня, разбира се, редица случаи от практиката, с които се гордея. Но, за жалост, няма да забравя няколко деца, на които не успях да помогна, било поради безизходност, било поради неопитност… Нека не си кривят душите колегите, които четат това сега – всеки има своите тайни малки кошмари.
За какво и на кого благодарите в живота си?
Благодаря най-много на мама Донка, която сама отгледа мен и сестра ми Антония, възпита ни, изучи ни и ни вдъхнови за бъдещото ни развитие. След това благодаря на проф. Димитър Арнаудов, един от основателите на детската хирургия в България, ученик и съратник на баща ми Георги, който ме въведе в лоното на детската хирургия и ме напъти в трудното поприще на професията и научната дейност.
След толкова години работа като детски лекар имате ли някаква професионална мечта?
Да доживея деня, когато по света няма да има дете, което страда.
Какво е вашето послание към лекарите, работещи с деца?
Да не забравят детето в себе си.
*Интервюто е публикувано в брой 3|2026 на Педиатрия плюс. Целия брой четете ТУК