Доц. Михаил Околийски работи в офиса на СЗО в България от 2014 г. Завършва „Социална терапия“ в Хумболтовия университет в Берлин, Германия, и има докторска степен по психотерапия от същия университет. Работи в Немска СПИН помощ, а след това ръководи направление „Психично здраве” в Националния център по обществено здраве и анализи. Член е на Изпълнителния комитет на Европейската мрежа за оценка на услугите за психично здраве (ENMESH). Създател е на системно здравно образование за различни възрастови групи в училищата. Автор е на над 100 публикации в български и международни научни издания с импакт фактор. Преподава „Сексология и репродуктивно здраве“ в Югозападния университет „Неофит Рилски“ на акушерки, социални работници и медицински сестри.
Доц. Околийски, каква е съвременната педиатрична грижа, която се прилага по света, и къде е България на този фон?
Въпреки, че през последните години има доста успехи в българската педиатрия, като например коефициентът на детската смъртност, който намалява (но все още е най-висок в целия Европейски съюз!), практиките на СЗО не са напълно въведени у нас. Рамката за пълноценни грижи на СЗО и Уницеф и насоките за проследяване на здравословната бременност би трябвало да бъдат в центъра на добрата медицинска практика. Ние от много години се опитваме да напомним на Министерството на здравеопазването да въвежда тези политики, които включват нуждата от многоспектърни дейности на различни нива, но в България грижата се медикализира. Това е стара практика, от която все още не сме се отказали… Комплексният подход, който се прилага в западните страни и който е свързан със съобразяването с различни фактори, имащи значение за доброто здраве на бебето и детето, у нас не се координира докрай в различните сектори и по-скоро всеки сектор работи сам за себе си. Влиянието на здравната система се надценява, а според редица публикации влиянието върху здравето от страна на здравната система е около 14-15%, всичко друго зависи от генетични и екологични фактори, от фактори на средата (въздух, околна среда, почва), поведенчески фактори и т.н. В България това се подценява и това всъщност е нещото, което трябва да се опитаме да наваксаме. Плюс добър мониторинг на целия процес с валидни данни, които да се събират непрекъснато, ранни интервенции и добро надграждащо обучение на всички специалисти, които са замесени в грижата за децата.
Това ли са промените, от които се нуждае детското здравеопазване в България?
Всичко, което изброих в горния отговор. Мониторингът на здравето има много важно значение! Например от статистиката се знае, че всяко шесто бебе има затруднения в развитието, ето защо грижата за тези деца трябва да стартира възможно най-рано. А за да се случи това, трябва съответното изграждане на капацитет от кадри – и на педиатри, и на други медицински специалисти, като те трябва да имат необходимите знания, умения и нагласи, за да оптимизират развитието на децата, за да могат те да постигнат пълния си потенциал в живота. Всичките тези неща ги има като предварително заложени дейности, просто трябва да се финансират и да се изпълняват. Целта, в крайна сметка, е това да се канализира чрез комплексния медико-социален подход, вместо да се акцентира само върху медицинския подход. Необходим е един топъл подход към семействата, който да включва социални грижи и психологична подкрепа. На фона на проблемите в първичната помощ, ниския брой лекари педиатри това е много трудно да се изпълни. Колегите в извънболничната помощ получават най-малко средства и са най-неоправдани в сравнение с болничните заведения, където е концентрирано цялото внимание. Тази пирамида трябва да е обърната точно обратно – да се инвестира не в болничната грижа и хоспитализирането, а в извънболничната сфера.
Тук е мястото да ви попитаме какво мислите по казуса с изграждането на Национална педиатрична болница – въпрос, който вълнува поколения педиатри?
За това се говори като за някакво магическо решение на проблемите. Дори и да се изгради такава болница, лесното решение няма как да се случи, защото децата в България се нуждаят от осигуряването на регионален достъп до високоспециализирани медицински грижи. Педиатричната грижа трябва да има национално покритие и ако бъде съсредоточена само в една болница в София, това няма да е справедливо спрямо другите региони и области. Грижата за всички деца в България трябва да интегрира комплексната подкрепа за здравето. Един пример от статистиката – според нея около 9% от ражданията у нас завършват преждевременно. Този проблем не е най-тревожен в София, а в градове като Варна, Враца, Сливен, където преждевременните раждания са около 20%. В този смисъл изграждането на такава Национална болница в София няма да реши този проблем и да предостави необходимите грижи на тези най-уязвими бебенца и семейства. От тази гледна точка, да, добре е да се инвестира в повишаване на капацитета, но той трябва да се разпределя регионално справедливо.
А какво е мнението ви по отношение на друга ключова тема – ваксинопрофилактиката? От няколко години се наблюдава процес на намаляване на ваксинационно покритие…
Това не е процес, а трагедия, която се допусна да се случи в България от политиците най-вече. Този срив в имунизационното покритие се случи покрай епидемията от Ковид-19, която в началото наистина ограничи достъпът до ваксинация в кабинетите поради локдауните, но това беше за сравнително кратък период от време. Но междувременно щетите от хибридните атаки на противниците на здравия разум и ваксините по отношение на ваксините срещу Ковид-19 се отразиха и върху ваксините от традиционния календар. Въпреки че ние още през март 2020 г. предложихме на тогавашния министър на здравеопазването да създаде стратегия за комуникация на риска и привличане на цялото общество към процеса на ваксинация, така че да има доверие, нищо не се случи. Не се създаде практически документ със стъпки, въпреки че СЗО има алгоритъм за това, така че хората да не загубят доверието си и да се запази мотивацията им да ваксинират децата си. Общопрактикуващите лекари и педиатрите не бяха подкрепени и упълномощени да се борят с тези процеси. В България се появиха феномени като фалшиви сертификати за ваксиниране, лекари, които продуцираха фалшиви новини по отношение на ваксинацията. Всичко това в един момент обезсърчи хората… Всъщност, България е страната с най-ниско ваксинално покритие за Ковид-19 в ЕС и с най-висока смъртност в света след Перу. По тази причина падна и процентът на традиционните ваксини.
Много е важно да се изпълняват тези национални приоритети, но пак казвам не виждам достатъчен ангажимент от страна на държавата по отношение дори на ключови ваксини като ваксината за рака на маточната шийка – тя е налична от години, а процентът на ваксинираните момичета е маргинален. В същото време виждаме как проблемът с рака на маточната шийка е изкоренен например в Австралия и Нова Зенландия, където над 90% от момичетата са ваксинирани.
И няколко по-лични въпроса. Защо избрахте психиатрията за своя професия?
Завърших социална терапия в Хумболтовия университет в Берлин. Насочих се натам, защото бях завършил немска гимназия и исках да продължа образованието си в Германия. Винаги съм имал голямо любопитство към това какво прави човека успешен в отношенията със себе си и околния свят, какво го прави спокоен. Психиатрията е в пряка връзка с психичното здраве и постигането на хармония във вътрешния мир на всеки човек и професионалист. Всеки психотерапевт, който работи с човешката душа, трябва да мине собствена терапия, за да разбере вътрешните си демони… Тези неща винаги са ми били изключително любопитни и затова се насочих към тази област. Освен това имах късмета да попадна на един от най-добрите психотерапевти и сексолози в света – проф. Хеберле, който стана научен ръководител и на дипломната, и на докторската ми работа. С неговата супервизия аз навлязох в едни много интересни територии и в един сензитивен подход към пациента. Това е нещо необятно и пази интересът ми в тази област висок.
Какви са вашите извънпрофесионални интереси?
Много обичам да контактувам с приятелите си и с близките си през призмата на предизвикателствата в сферата на човешките отношения. Интересно ми е да надграждам тези отношения и да ги правя по-задоволителни и за двете страни. Освен това чета книги, много харесвам класически произведения, опитвам се да спортувам повече. Имам интерес към уиндсърфа, тениса, ските. Ходя с колело на работа, което задоволява препоръчаните от СЗО 30 минути минимална дневна физическа активност. 😊
Какво ви мотивира в живота и професията?
Мотивирам се от християнската парадигма и смятам, че трябва да сме много смирени, скромни и да правим всичко, което е по силите ни за благото на братята и сестрите ни. Не се интересувам от комерсиалната култура и поставянето на някакви изкуствени цели като кариера или други такива доста силни за съвременното общество, но слаби като послание идеи.
И за финал – какво е вашето послание към лекарите, работещи с деца?
На първо място да запазят психичното си здраве, защото много често в тези трудни времена и условия на труд се стига до професионално прегаряне, до т.нар. бърнаут. Това е голям бич, защото води до липса на мотивация, до занемаряване на професионализма, до цинизъм понякога. Затова лекарите трябва да следят внимателно начина, по който се чувстват в работата и в личния си живот и да взимат своевременни мерки, ако усетят, че нещата не са наред. И още, бих им пожелал да работят върху повишаване на капацитета си и да запазят любопитството си към нови знания.