С доц. Любомира Николаева-Гломб, ръководител на отдел „Вирусология“ към Националния център по заразни и паразитни болести, разговаряме за „модерните“ вируси, предизвикателствата пред имунизационното покритие в България, рисковете, свързани с бежанския поток от Украйна към страната ни, и за предизвикателствата пред вирусологията в наши дни.
Доц. Гломб, вие оглавявате отдел „Вирусология“ към НЦЗПБ. Бихте ли ни разказали повече за своята работа – къде точно се срещат науката и практиката?
С днешна дата отделът се състои от шест национални референтни лаборатории, три от които – „Ентеровируси”, „Морбили, паротит, рубеола” и „Грип и ОРЗ”, са акредитирани към СЗО и представляват част от световните лабораторни мрежи за диагностика и контрол на заболяванията, причинявани от съответните вирусни патогени.
Именно в нашите лаборатории срещата на науката с практиката е най-осезаема. Тук се апробират най-новите диагностични методи. Тук се търсят нововъзникващи и възвръщащи се причинители на вирусни инфекции. Тук се трупат данни от практиката, които стават основа на научни проучвания. И обратно – тук научните търсения се внедряват в практиката.
Мистериозен хепатит, маймунска шарка, ковид… На какво ни учат тези „модерни“ вируси“?
Повечето „модерни” вируси са от групата на т. нар. нововъзникващи и възвръщащи се патогени. Невинаги обаче новите вируси са наистина нововъзникнали. Просто нашият научен инструментариум за откриването им се усъвършенства и става все по-прецизен и чувствителен. Познаваме вирусите като етиологични причинители на заболявания от едва малко повече от столетие, но вирусните инфекциозни болести са познати от хилядолетия.
За причинителя на „мистериозния хепатит” работните хипотези са няколко и все още няма научен консенсус за констелацията от инфекциозни, токсични и/или генетични фактори, които го причиняват. Причинителят на маймунската вариола обаче е познат от няколко десетилетия, но за първи път разпространението му сред хората излиза извън ендемичните региони.
Сред изброените във въпроса вируси единствено причинителят на COVID-19 е нововъзникнал вирус, но неговата поява не учудва вирусолозите. Почти година преди китайското съобщение за необичаен взрив от атипични пневмонии в гр. Ухан е публикувана статия на Линфа Уонг и Даниел Андерсон, легендарни „ловци на вируси”. В статията им има няколко стряскащи извода, които обаче явно остават незабелязани и от широката, и от научната общност. Авторите предупреждават, че е много вероятно коронавируси да прескочат видовата бариера към човека, тъй като е налице естествен и изключително богат резервоар от генетично разнородни коронавируси по прилепите.
Всички коронавирусни болести по човека са с животински произход и COVID-19 не е изключение от това правило. Нещо повече, днес се смята, че всички човешки вируси някога са били вируси по животни, които успешно са прескочили видовата бариера към човека. Разгадаването на начина, по който вирусите прескачат от животно на човек, е в основата на предотвратяването на бъдещи пандемии. Навън има поне 1,5 милиона различни вируси по бозайниците и птиците и около половината от тях имат потенциал да прескачат видовите бариери. Такива са законите на еволюцията – появата на нови вируси в човешката популация е само въпрос на време. Появата на нови вирусни заболявания е неизбежна и за момента непредсказуема. Идентифицирането на причинителите на всички пандемии досега, за съжаление, става едва след като започнат да се разболяват и умират хора.
Какви са предизвикателствата по имунизационното покритие в България по отношение на задължителните ваксини и тези срещу COVID-19?
Предизвикателствата са огромни. За съжаление, имунизационният обхат спада поради въздействието както на обективни, така и на субективни фактори и за 2021 г. за всяка една от имунизациите по задължителния имунизационен календар на страната ни достигнатият обхват е под 90%. Тази тревожна тенденция е световна и тя се задълбочи от пандемията COVID-19. През 2021 г. 25 млн. деца са пропуснали своите задължителни имунизации. Това е с 2 млн. повече в сравнение с 2020 г. и с 6 млн. повече в сравнение с 2019 г. Кохортата от неимунизирани деца срещу животозастрашаващи и инвалидизиращи заболявания заплашително нараства. Всеки патоген би се „възползвал” от подобна благоприятна за него ситуация.
Има ли някакви рискове, свързани с бежанския поток от Украйна към страната ни?
Ниският имунизационен обхват в Украйна, наблюдаван последователно в продължение на няколко години, взе своите първи жертви. През 2015 г. в Украйна бяха регистрирани два случая на паралитичен полиомиелит, предизвикани от циркулиращи ваксинодериватни полиовируси тип 1. Епидемията беше овладяна през 2016 г. На 6 октомври 2021 г. обаче беше регистриран случай на остра вяла парализа при 17-месечно момиченце в област Ривне, предизвикана от циркулиращ ваксинодериватен полиовирус тип 2. Ваксинодериватен полиовирус беше изолиран и от 15 здрави контактни деца в най-близкото обкръжение на детето, както и от 4 здрави контактни лица (братовчеди) в Закарпатска област. На 24 декември 2022 г. беше регистриран случай на паралитичен полиомиелит, причинен от циркулиращ ваксинодериватен полиовирус тип 2, при 2-годишно момче в Закарпатска област без връзка със здравите заразоносители от октомври същата година. През януари 2022 г. в Украйна започна национална кампания за догонваща ваксинация с инактивираната полиоваксина, като за месеците май-юни 2022 г. беше планирана национална имунизационна кампания с живата полио ваксина. На 24 февруари обаче избухна войната с Русия. А полио, където и да е по света, е заплаха за всяко дете, където и да се намира то. Приоритет на системата на общественото здраве е опазване на страната от внос и разпространение на остри заразни болести с висок епидемичен потенциал, каквито са полиомиелит, морбили, дифтерия. Затова е необходимо спешно повишаване на имунизационния обхват както сред бежанците, така и сред местното население, както и усилване на системите за надзор.
Какво да очакваме по отношение на Ковид тази есен и зима? По-конкретно каква е вашата прогноза – как ще бъдат засегнати децата?
Мисля, че никой не може да отговори с точност на този въпрос. В каква посока ще поеме еволюцията на вируса зависи както от природата на самия вирус, така и от нашето поведение на индивидуално и на колективно ниво. Математическите модели на епидемичния процес предлагат все пак достатъчно висока степен на достоверност и според тях поне в началото на есента не се очакват неприятни изненади. Ако има следваща вълна, то тя би се оформила в по-късна есен. Човечеството като цяло обаче вече не е онзи наивен субект от началото на 2020 г. В третата година на пандемията ние вече добре познаваме врага, знаем основните начини на предаване на инфекцията и съответно имаме изградени стратегии за осъществяване на защитата си. Значително по-добре познаваме патогенезата на болестта и се научихме да я лекуваме много по-ефективно. Имаме няколко мощни атакуващи оръжия в лицето на разработените ваксини и селективните антивирусни средства. По-голямата част от нас е с някакъв пост-инфекциозен, пост-имунизационен или хибриден имунитет. За съжаление обаче вирусът все още е една крачка пред нас, първо възникват новите му варианти, а после адаптираме ваксините и лекарствата си срещу тях. Днес науката се опитва да направи изпреварващата крачка, разработвайки не толкова тясно специфичните вариант-адресирани ваксини, а т.нар. панкоронавирусни ваксини, които да са в състояние да изградят широк многообразен имунен отговор, ефективен дори срещу непознати към момента варианти и подтипове.
И няколко по-лични въпроса. Защо избрахте медицината за своя професия? А как се насочихте към специалността?
Във времето, когато аз избирах как да продължа гимназиалното си образование, изборът не беше много голям, ако не искаш да се ангажираш политически. Медицината освобождаваше от такива обвързаности, защото в нейния фокус е болният и страдащ човек и начините болестта и страданието му да бъдат лекувани, съкратени или предотвратени, без значение дали този човек е лош, добър, грешен или праведен, комунист, фашист, либерал и т.н. А в избора ми на клинична специалност няма никаква романтика и светли идеали. Като всеки новодипломиран лекар в края на 80-те години на миналия век трябваше да работя най-малко три години по разпределение в провинцията. Вече имах малко дете, родителите ми не бяха пенсионери, т.е. нямаше кой да помага в отглеждането на дъщеря ми, места в детската градина в Пирдоп, където бях разпределена, нямаше. Нощните дежурства бяха още едно предизвикателство. Единственият начин „да се измъкнеш” от разпределение и да се върнеш в София беше да спечелиш конкурс. За спечелване на конкурс в клиничните специалности не смеех и да мечтая. Не произхождам от лекарско семейство. А и първият обявен конкурс беше за докторантура, тогава се казваше аспирантура, в Института по микробиология на БАН в областта на експерименталната антивирусна химиотерапия. Въобще не мислех харесва ли ми или не. И тогава, както всъщност и сега, вирусология не се изучава достатъчно задълбочено в магистратурата по медицина. Подготвяйки се за конкурса, разбрах, че това е изключително бързо развиваща се област, прилагаща най-новите научни открития на биологичната наука, изискваща не само медицински знания, а и такива по фундаменталните природни науки. Изобщо вирусологията се оказа едно голямо предизвикателство, което си заслужаваше опита да се преборя с него.
Какви са вашите извънпрофесионални интереси?
Обичам художествената литература и киноизкуството. Подчертавам киноизкуството, а не киноиндустрията. Понякога се шегувам, че филмите, които предпочитам, се харесват само на мен и на режисьора им, защото обикновено са трудни филми, разнищващи трудни теми, поставящи трудни въпроси с трудни отговори… Изключително обичам балканската литература и балканското кино. Особено темата за войните, когато се разпадаше Югославия. Темата за живота в затворената и самоизолирала се Албания. Румъния в епохата на Секуритате и румънската революция… Обичам сама да откривам перлите на балканската култура, включително и на нашата българска съвременна литература и кино.
Какво ви мотивира в живота и професията?
За съжаление, с трупането на трудов и професионален стаж се трупат и разочарования, и разбити идеали. Мотивите все повече отслабват, времето осезаемо изтича, похабено в делнични битки. Но мисля, че един от мотивите ми да продължавам напред ще остане винаги млад и силен. Това е работата ми със студенти. Харесва ми да разкривам пред тях особеностите на вирусите и на заболяванията, причинявани от тях. Харесва ми, когато успея да ги убедя, че вирусите не са „лоши” и „вредни”, а са част от природата и че без тях животът на нашата планета би бил безвъзвратно изгубен. Харесва ми, когато усетя, че съм допринесла за разширяването на кръгозора им. А най-много ми харесва, когато ми зададат въпрос, на който не мога да отговоря. Дали пък студентът, който го е задал, няма да е бъдещият учен, който сам ще го намери…
И за финал – кое според вас е най-голямото предизвикателство пред един вирусолог в наши дни?
Човешката суета. Да си въобразим, че вирусите са прости, вече знаем всичко за тях и знанията ни са достатъчни, за да контролираме и управляваме техния микросвят.