След успешно издържан конкурс доц. Гергана Петрова оглави Клиниката по детски болести на Александровска болница. Тя пое ръководството от изключителен специалист и голямо име в педиатрията – проф. Пенка Переновска.
Разговаряме с доц. Петрова за приоритетите й вече като началник на Клиниката, за проблемните звена в детското здравеопазване, за случайностите, които предопределят съдбата на един настоящ педиатър и защо детските лекари трябва да имат големи сърца.
Доц. Петрова, наскоро след успешно издържан конкурс оглавихте Клиниката по детски болести на Александровска болница – поздравления! Какви са първите ви впечатления вече като началник и какви ще бъдат вашите приоритети?
Първите ми впечатления са, че имаме добър и сплотен екип, който работи добре и сме водещата клиника в България за детска белодробна патология. Основните ми приоритети са да продължаваме да държим високо професионално ниво и да се развиваме от гледна точка на иновациите, да продължим да въвеждаме нови диагностични и терапевтични методи, както и да разширим дейностите си в областта на детската пулмология и алергология. За мен е предизвикателство да задържа екипа и да намерим млади кадри – сестри и лекари, които да обучим и да ни заместят, защото, рано или късно, поколенията се сменят, а традициите на най-старата детска клиника трябва да се съхранят и предадат на следващите поколения.
Коя е най-голямата трудност, с която се сблъсквате като специалист, а вече и като ръководител на Клиниката?
Като ръководител все още ми е трудно да намирам баланса между чисто административните задължения и моите лекарски такива. Но се надявам, че с течение на времето ще успея да съм максимално ефективна и на двата фронта.
Каква е вашата визия за детското здравеопазване у нас – кои са най-проблемните звена и как могат да бъдат решени?
Няколко са проблемните звена. Здравето не бива да е стока, а за съжаление всички вече сме „търговци“ на здраве. Няма как доброто детско здравеопазване да е печелившо. Ние, педиатрите, не пестим изследвания, човешки ресурси и лекарства с цел да излекуваме всяко едно дете, доколкото и както можем. Неслучайно педиатрията не е от най-желаните специалности, при нея бързо и лесно забогатяване няма. Това обуславя липсата на голям интерес сред завършилите медици да се посветят на децата. По-малкото финансови средства в тази специалност, от една страна, и страхът да се работи с малки деца, от друга, са причина и за изключителния дефицит на специалисти по здравни грижи за детските звена. Отделно, наличието на много детски отделения в един град с недостатъчен персонал за всички ощетява най-вече децата. За тежките случаи в София изключително болезнен проблем е и липсата на единна детска болница, която да покрива всички субспециалности и да не се налага децата да се местят от болница в болница. Изграждането на Национална детска болница, която да не е търговско дружество в София и която ще поема тежките, усложнени и/или редки случаи сред децата, е вариант за преодоляването на част от проблемите. Завръщането на квалифицирането с „детски профил“ на специалистите по здравни грижи, което съответно ще е свързано с по-високо трудово възнаграждение, може би ще мотивира повече колеги да работят с деца.
Имате ли случай от практиката си, който няма да забравите никога?
Никога няма да забравя първия си пациент – едно голямо момиче (първото, което приех сама в клиниката) с Goodpasture syndrome. Никога няма как да забравя и всеки един пациент с муковисцидоза, който не успях да спася. Всеки един от тях ме е научил на нещо и за всеки има мъничка част в сърцето ми.
И няколко по-лични въпроса. Защо избрахте медицината за своя професия?
Когато бях малка, паднах от високо, в резултат на което бях с 4 гипсирани крайника и последва една дълга одисея, която премина през няколко болници. По думите на майка ми, първият лекар, който ме е прегледал тогава, ме е посрещнал с думите „Я, каква красавица имаме тук“, а аз съм му отговорила: „И ти си много хубав, докторе!“. След което, този „беловлас“ доктор и 6-годишната аз сме си приказвали дълго, а накрая съм казала: „Аз ще стана доктор“. Какво ми е казал не помня, но оттогава винаги съм искала да стана лекар. Като студентка отново срещах същия този доктор, но вече като мой асистент по обща медицина.
Преди да завърша се бях увлякла много по анестезиологията и мислех, че това ще е моето поприще. Тогава друг мой асистент-анестезиолог ме насочи към педиатрията с думите „ако има нещо друго, което да обичаш колкото анестезиологията, избери него, защото с нашата специалност е много трудно хем да имаш здраво семейство, хем да работиш непрекъснато до изтощение“. Нито за ден не съм съжалявала и до днес, че го послушах преди толкова години.
А какво ви носи най-голямо удоволствие в работата?
Контактът с децата, преподаването на студентите и най-вече усмихнатите детски лица, когато сме си свършили добре работата.
Какви са вашите извънпрофесионални интереси?
Колкото и странно да прозвучи, обичам да шия гоблени (това ми е като трудо-терапия), обожавам да гледам японски сериали и анимета, чета манга (това се зароди след мой двугодишен престой в Япония), обичам да правя снимки, но нямам много време напоследък за това си хоби. Считам се за пътешественик, защото обичам да пътувам и всяко едно пътуване ме зарежда, особено ако е в посока на Далечния изток. Когато ми е много криво, достатъчно е синът ми да дойде и да ме прегърне, и всички тревоги и грижи сякаш изчезват.
Какво ви мотивира в живота и професията?
Когато в далечната 2003-та, доц. Илия Калев ми предложи да поема пациентите с муковисцидоза, за мой срам аз си спомнях само, че това е едно генетично заболяване – един въпрос от конспекта по педиатрия и един въпрос от конспекта по медицинска генетика. Съгласих се с наивността на току-що завършил млад лекар, че нищо не може да ме уплаши. Не осъзнавах отговорността, която поех. Защото тогава муковисцидозата беше страшно заболяване, от което умираха деца. Днес, след близо двадесет години работа с тези пациенти, съм щастлива, че все още мога да слушам внимателно какво споделят, но и да имам шанса да лекувам със съвременни средства, немислими през миналия век. Щастлива съм и че мога да се смея с тях, но не е срамно и да си поплачем заедно, когато трябва. Всяко тяхно, дори и мъничко постижение приемам и за мой голям успех. Значителното подобрение в грижата за тези пациенти и в качеството им на живот са ми голям професионален стимул. В живота основна движеща сила е семейството ми, което винаги ме подкрепя, и моите приятели.