С проф. д-р Доброслав Кюркчиев, ръководител на Катедрата по клинична имунология към Медицинския факултет на МУ – София и началник на Лабораторията по клинична имунология в УМБАЛ „Св. Иван Рилски“, разговаряме за откритията, които променят разбирането ни за имунната система, и за предизвикателствата при разпознаването на имунните нарушения в детска възраст. Обсъждаме ролята на диагностиката и сътрудничеството между педиатри и клинични имунолози, както и надеждите за бъдещото лечение на автоимунните заболявания. В по-личната част на интервюто той споделя за двете си любови – имунологията и историята – и за убеждението, че трябва да приемаме сериозно работата си, без да се вземаме твърде на сериозно.
Проф. Кюркчиев, как се промени разбирането ни за имунната система през последните десетилетия? Кои открития според вас имат най-голямо значение за имунологията?
Вероятно всеки имунолог би дал различен отговор на този въпрос – толкова много неща се случиха в имунологията. За мен сред най-важните постижения са откритията за тъканните сигнали, които клетките на имунната система получават и които определят поведението им. Бих отличил също откритията, свързани със стволовите клетки и различните видове клетъчна смърт, както и напредъка в имуноонкологията – по-конкретно приложението check point инхибиторите. И, разбира се, биологичната терапия, насочена срещу имунологично активни структури, която вече се прилага и при редица детски заболявания.
Наблюдаваме ли действително промяна в честотата и проявите на имунните и автоимунните заболявания при децата, или днес просто ги разпознаваме по-добре?
Живеем в общество, в което базисните потребности като цяло са удовлетворени. Това ни позволява да обръщаме повече внимание на въпроси, които в миналото са оставали на заден план. Акцентът върху храненето, микробиома, антибиотиците, ваксините, замърсяването на околната среда, психологическия стрес и други аспекти на съвременния живот изкушава много хора да приемат, че тези фактори пряко водят до увеличаване на автоимунните заболявания при децата. Няма обаче категорично и научно доказани конкретни такива връзки. Нещо повече – факторите на средата са пускови механизми, но не и причинители на автоимунните заболявания.
Наред с това, безспорен факт е, че доста по-добрият достъп до имунологичния изследвания, както и тяхното огромно развитие доведоха до по-ранна и по-оптимална откриваемост на автоимунните заболявания. В световен мащаб се отчита нарастване на честотата им, което някои колеги определят като „автоимунна епидемия“. Доколко обаче това се дължи на по-добрата диагностика и доколко е свързано със съвременния начин на живот – на този въпрос никой коректен специалист не може да отговори еднозначно.
Кои симптоми и находки при едно дете трябва да насочат педиатъра към имунологично изследване?
Много са, но нека откроя няколко. Честите, дълготрайни и тежки инфекции, болки по ставите, неясни обриви, падане на косата и веждите, синдром на Рейно, сухота по лигавиците, необичайна отпадналост, психологически промени, които не са типични за съответната възраст, хронични симптоми, свързани с гастроинтестиналния тракт. Сигурно забравям нещо, разбира се.
Какъв е разумният първи набор от изследвания при съмнение за нарушение на имунитета?
В рамките на нашата специалност нарушенията на имунитета при децата могат да бъдат разгледани в две основни направления – имунна компрометираност и автоимунитет. И в двата аспекта съществуват редица скринингови имунологични изследвания като титър на имуноглобулините, брой и състояние на клетките на имунната система, огромното разнообразие на анти-нуклеарни автоантитела, антитела срещу CCP и много други. Няма как в клиничната имунология, ако искаме да правим нещата добре, да се пуснат 1 – 2 изследвания, които да ни дадат информация дали да се продължава нататък, както много хора си представят. Изобщо, концепцията да се пестят на пациентите пари от изследвания е пагубна за едно модерно общество, което цели съвременна, ефективна и адекватна диагностика на своите членове. Особено на най-малките от тях, пред които е Бъдещето. Разбира се, говорим за изследвания, базирани на научни доказателства.
Кога рецидивиращите инфекции налагат консултация с клиничен имунолог?
Когато инфекциите са чести, когато са тежки, когато са дълготрайни и когато са резултат от необичайни причинители – в тези случаи винаги стои подозрението за евентуална имунна компрометираност, която може да е временно явление, но може да бъде и за цял живот. Често родителите решават, че на детето им е „паднал имунитета“, водени от някакви свои вътрешни усещания, че то боледува повече, отколкото те считат за нормално. Състоянието на имунитета може да бъде изследвано, установено и интерпретирано от клиничния имунолог на базата, на което да се вземат или да не се вземат съответните мерки.
Как бихте описали доброто сътрудничество между педиатър и клиничен имунолог?
По мое мнение то би следвало да почива на равнопоставеност, взаимно уважение и добре изградена комуникационна система между тях. Ние в Лабораторията по клинична имунология на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ от няколко години имаме такова сътрудничество със специалистите в сферите на ендокринологията, ревматологията, гастроентерологията и неврологията от СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“ в София. Бихме искали да разширим тези си сътрудничества.
Ако погледнем десет години напред, коя промяна в клиничната имунология бихте искали да видите?
Бих искал да диагностицираме автоимунните заболявания при децата толкова рано, че те да се превърнат в лечими. Тоест, бих искал причините за автоимунитета да бъдат разкрити напълно и да подлежат на ранна диагностика със съответната терапия до пълно излекуване.
И няколко по-лични въпроса – защо избрахте имунологията за ваша специалност?
Баща ми е имунолог и вероятно би се очаквало да кажа, че от дете съм искал да стана точно това. Не беше така. Привличаха ме историята, а по-късно, от медицинските науки – психиатрията и патоанатомията. Когато завърших МУ – София се опитах да работя психиатрия, но не се получи. После просто така се стекоха нещата, беше в края на 90-те и тогава не можеше да се избира много, много. Или пък съм бил деликатно насочен, без да се усетя, допускам и тази възможност.
Ако имахте възможността да започнете професионалния си път отново, бихте ли избрали същата професия?
Аз имам две любови – имунологията и историята. Някога изневерих на едната и ако мога да изживея живота си отново, може би бих изневерил на другата. Или кой знае?
Довършете изречението „Обичам професията си, защото…”
… е интересна, смислена, пълна с предизвикателства и никой не я разбира.
И за финал – какво послание бихте отправили към вашите колеги, лекарите, работещи с деца?
Според мен най-важното е да бъдем професионалисти, но да не се вземаме твърде на сериозно. Сериозна е работата ни, не ние.