Доц. Калин Лисички завършва медицина през 1984 г в МУ-София. От 1987 г. до 2007 г. е последователно асистент, старши и главен асистент в Клиниката по ревматични и колагенови заболявания към Катедрата по педиатрия на МУ – София. През 1991 г. придобива специалност по педиатрия, а през 1997 г. – и по детска ревматология. През 1997 г. специализира в Hôpital Armand-Trousseau – Sorbonne Université. През 2007 г. започва работа в Клиниката по педиатрия на АСК УМБАЛ – Токуда, а от 2013 г. досега е неин ръководител.
Член е на Българската педиатрична асоциация, EULAR (European Alliance of Associations for Rheumatology) и PRINTO (Paediatric Rheumatology International Trials Organisation).
Професионалните му интереси са в областта на ревматичните болести, автовъзпалителните и редки заболявания и синдроми в детската ревматология, но категорично подкрепя мнението на доайена на българската педиатрия проф. Драган Бобев, че в основата на успешния тесен специалист стои отличната общопедиатрична подготовка.
Доц. Лисички, разкажете ни повече за Клиниката по педиатрия, която оглавявате?
Клиниката по педиатрия е връстник на АСК Болница Токуда, т.е. съществува от 2006 г. Разполагаме с 36 легла, като имаме 11 самостоятелни стаи, 2 апартамента и 6 стаи с по 4 легла. Към всяко легло има инсталация за аспирация и подаване на кислород. Годишно приемаме около 1900 деца. До миналата година имахме 7 лекари – титуляри, всички с по две специалности, педиатрия и профилна субспециалност. Двама от специализантите ни взеха специалност по педиатрия и са назначени в Клиниката, така че в момента сме с 9 лекари със специалности и трима специализанти. Тъй като имаме лекари със специалности по детска пневмология и фтизиатрия, гастроентерология, ендокринология, нефрология, ревматология, алергология, спектърът на заболяванията, които лекуваме, е много широк. Това ни помага, донякъде, да намалим сезонността, която е характерна за педиатричните клиники и отделения. Ползваме, разбира се, и консултанти по детска кардиология, хематология и неврология, когато се налага.
С какви трудности най-често се сблъскваме в работата си?
Бих посочил безсмислената административна тежест. Някои от изискванията на НЗОК по отношение на клиничните пътеки говорят за отсъствие на каквито и да са професионализъм и медицински познания. Имам чувството, че са правени от хора, които мразят както лекарите, така и пациентите.
Друг проблем, който не е изненада за никого, е недостигът на медицински сестри. При нас той беше преодолян с някои кадрови промени и с помощта на ръководството на болницата, което осигури адекватно заплащане.
А с какво можете да се похвалите?
Не съм от хората, които се хвалят. Най-голямата ми гордост е прекрасният микроклимат в Клиниката, избягването на дребнотемието, екипността, това, че младите ни колеги не се страхуват да питат и не се чувстват подценени. По отношение на научната дейност: участваме на всички форуми, организирани от БПА, публикуваме в периодичния печат, вкл. и в сп. „Педиатрия“.
В качеството си на детски ревматолог може ли да кажете дали има някаква статистика по отношение на децата с ревматологични заболявания?
Ревматологичните заболявания са редки в детска възраст в сравнение с патологията при възрастните. За съжаление, нямаме регистър дори само на артритите (една неосъществена мечта на основателя на българската детска ревматология проф. Илия Бойкинов), камо ли на всички ревматични болести. Най-честото ревматично заболяване си остава ювенилният идиопатичен артрит. Международните статистически данни показват увеличение на лабораторните показатели за автоимунитет, без ръст на автоимунните болести.
Как виждате ролята на общопрактикуващите лекари и педиатрите в превенцията и лечението на ревматологичните заболявания?
Ревматичните заболявания са многофакторни, развиват се на определен генетичен терен, който се влияе от епигенетични модификации. Поради тези причини превенцията е трудна, бих казал, невъзможна. Какви са възможностите на лекаря неревматолог в амбулаторната практика при среща с дете с мускулно-скелетни оплаквания – да започне лечение без изследвания; да назначи изследвания и да започне лечение; да назначи изследвания и да го консултира с детски ревматолог или направо да го изпрати на тесен специалист. По международни данни разумния срок от срещата с общопрактикуващия лекар до консултацията с детски ревматолог е до две седмици, ако състоянието на детето не е животозаплашващо.
Другата много важна роля е осъществяването на задължителните и препоръчителните имунизации при дете с ревматично заболяване. Има неоправдан страх от провеждането им както сред родителите, така и сред колегите. Тук колаборацията е задължителна, като във вземането на т. нар. информирано съгласие е добре да участват и родителите.
Имате ли случай от практиката си, който няма да забравите никога?
За 40 години работа като педиатър случаите са безкрайно много. На такъв въпрос обикновено се отговаря, като се представя някакво тежко заболяване, което завършва с оздравяване или голям диагностичен успех. Както вече споменах, не обичам да се хваля. Ще ви разкажа за момиче със системна форма на ювенилен идиопатичен артрит. Заболяването беше много активно, трудно се повлияваше от медикаментите, а това беше във времето, в което и терапевтичните възможности не бяха много, основно разчитахме на кортикостероидите. На фона на тежкото си заболяване и имуносупресивната терапия детето се разболя от грип и почина. Тогава нямаше освобождаване от аутопсии и присъствието на лекуващия лекар беше задължително. Когато излязох от секционната зала, видях майката и лелята на детето. Притеснението ми беше огромно, не знаех какво да очаквам. При стигането си до тях, майката хвана ръцете ми, погледна ме в очите и каза: „Благодаря ви за трите години живот, които ѝ подарихте“. На фона на всичко, което се говори и пише за нашата професия, по правило в негативен плен, това не се забравя.
Какво е мнението ви за детското здравеопазване в България?
На фона на общото развитие на България, детското здравеопазване е неочаквано добро. От друга страна, много се дразня, когато излезе колега и започне да обяснява, че нашето здравеопазване е на европейско и/или световно ниво. Това означава, че не знае какво е здравеопазването по света… Нашето детско здравеопазване е добро, въпреки здравната система! То се крепи на всеотдайността на педиатрите, на готовността им да жертват личното си време, а понякога и здравето си. Нямам статистически данни, но мисля, че сме най-малко корумпираното медицинско съсловие, което може би означава, че не сме от най-богатите. Но да се върнем на проблемите… Основен проблем са затрудненията за провеждане на генетични изследвания – не, че са невъзможни, но финансирането им е, меко казано, неясно и най-често за сметка на родителите.
Друг проблем са административните трудности при изписване на скъпоструващи медикаменти – бумащината и губенето на време са огромни! Представете си, бащата или майката трябва да подадат искане до НЗОК да се изпише на детето им медикамент, който е непознат дори за повечето лекари… Но такива са изискванията от години и нищо не се променя. Сещате се кой пише заявлението…
След толкова години работа имате ли някаква професионална мечта?
Тук ще дам малко „несериозен“ отговор, но ме питате за мечта. При тежки и неясни случаи винаги съм мечтал диагнозата да „изскочи“ веднага в главата ми и да определя правилното лечение, а не това да се случва след продължителна „мозъчна гимнастика“. Но мечтите затова са мечти, че не се сбъдват…
Кое ви вдъхновява и мотивира?
Любопитството и децата. Под любопитство разбирам да четеш, да си информиран, да знаеш и да можеш да приложиш знанията си, защото само да знаеш не е достатъчно. И, разбира се, децата. Едно тежко болно дете така да те погледне, че майка му да каже: „Ох, защо и мен не ме гледа така“… Или след някаква болезнена манипулация да дойде и да се гушне в теб… Или порасналото вече дете да доведе бъдещия си мъж (жена), за да го запознае с „моя доктор“.
Какво послание бихте отправили към вашите колеги – лекарите, работещи с деца?
Скъпи колеги, обичайте педиатрията, тя е не само професия, тя е съдба! Обичайте пациентите си, те го заслужават! Но обичайте и себе си!
*Интервюто е публикувано в брой 8|2024 на Педиатрия плюс. Целия брой четете ТУК