С проф. Тоньо Шмилев, един от доайените на българската педиатрия, разговаряме за предизвикателствата в професионалния му път, за проблемите на детското здравеопазване и за Конференцията по спешна педиатрия, която се провежда по негова инициатива вече 14 години.
Проф. Шмилев, в края на миналата година Управителният съвет на Българската педиатрична асоциация ви удостои с Почетен знак за принос към развитието на педиатрията в България. Какво, всъщност, е педиатрията за вас?
С две думи казано – това е животът ми. Всичко през годините е било подчинено на работата, на стремежа към по-висока квалификация, на желанието да бъда полезен на децата, които наистина считам, че са бъдещето на страната ни, без което няма да просперираме. За съжаление, за много от нашите държавни ръководители това са просто думи – за детското население у нас не се прави всичко необходимо по отношение на здравето и образованието. Достатъчно е да посочим само един факт – у нас се говори за Национална детска болница от първите години на работата ми като педиатър. И едва сега, до голяма степен благодарение на усилията на БПА, се постави началото на решението на този важен въпрос. Надявам се да доживея деня на откриването й и да видя добре организирана дейността й.
От 1975 г. сте в Катедрата по педиатрия и медицинска генетика на Медицински университет – Пловдив, а в продължение на дълги години сте ръководили Отделението по реанимация и интензивно лечение към Клиниката по педиатрия на УМБАЛ „Св. Георги“, Пловдив. Кои бяха най-големите предизвикателства пред вас в професионалния ви път?
Предизвикателствата бяха ежедневни и много на брой. Започнах работа като редови лекар и тогава трябваше да свиквам с екипната работа. Изградихме чудесен колектив, благодарение на това, че имахме един изключителен ръководител в лицето на проф. Христо Михов и на ентусиазма, с който работехме с колегите. Не знаехме почивка, ден, нощ, събота, неделя, празник… Много често в извънофициалното работно време оставахме, за да обсъждаме трудните в диагностично и терапевтично отношение случаи. Знаехме, че на нас разчитат колегите от клиниката и колегите от цяла югоизточна България. Горд съм и с екипа, който впоследствие ръководех. Винаги сме се стремили да подбираме най-качествените хора, най-амбициозните, трудолюбивите, желаещите да се квалифицират, да работят в екип и да обичат децата и професията си. Радвам се, че тези качества се ценят и от настоящия началник на отделението, както и от ръководителите на Катедрата и Клиниката по педиатрия.
По ваша инициатива вече 14 години се провежда и една от най-посещаваните педиатрични конференции – Националната конференция по спешна педиатрия. Каква е равносметката за тези години?
Да, тази конференция е слабостта ми. Признавам, че започнахме с голяма доза страх, когато предложих на колегите си да организираме този форум. Провалът щеше да бъде мой провал. Но нещата тръгнаха още през първата година. При ежегодна посещаемост от около 500 колеги едва ли у нас има педиатър, който да не е участвал в събитието. И вярвам, че има полза за всички, защото винаги се стараем да подбираме теми с практическа насоченост, като презентациите се изнасят от водещи наши специалисти, познаващи световните постижения в своите области. Даваме възможност и на младите ни колеги да участва с представяне на интересни и трудни за диагноза и лечение клинични случаи. По този начин те също свикват с екипната работа, трупат опит и се изграждат като добри специалисти, които утре ще бъдат учители на идващите след тях.
Какво е мнението ви за детското здравеопазване в България? Кои са най-проблемните точки и откъде трябва да започнат промените?
Проблемите са много и те трябва бъдат решавани. Аз лично считам, че трябва да се започне от финансирането. Здравната каси има пари, но впечатлението ми е, че те не се изразходват по най-рационалния начин и затова никога не стигат. Ежегодно бюджетът на касата расте и въпреки това нещата не вървят, както трябва. Само безкрайното наливане на пари няма да реши проблемите. Те трябва да се изразходват по най-правилния начин и сигурно има механизми за това.
Ще дам само един пример. Педиатрите, работещи в болнична обстановка, получават възнаграждението си на база изпълнените клинични пътеки. Колкото повече са те, толкова по-добре. Оттам броят на хоспитализациите нарасна неимоверно. Като че ли негласно действа принципът „Тази година да няма българско дете, което да не е хоспитализирано поне веднъж. Ако може два и повече пъти – още по-добре“. Иначе, няма пари за заплати.
Някога в Клиниката, където работех, за една година се лекуваха около 2500 деца. Сега са почти 2 пъти и половина повече. Така е във всички детски отделения на болниците в страната, а броят на тези отделения неимоверно нарасна, заедно с броя на болниците. Броят на децата с пневмонии се увеличи многократно и „естествено“ смъртността от тях също намаля много. Но нека да направим равносметка колко от тези деца наистина имат пневмонии… Питам се къде отиде желанието, с което започна недовършената реформа на здравеопазването – основната диагностично-терапевтична дейност да се върши от ОПЛ и специалистите в медицинските центрове и само една малка част от пациентите да се хоспитализират. Нещата се обърнаха…
По мое мнение до 75% от хоспитализациите са излишни, особено в малките болници. Но отговорните хора не са си направили труда за един правилен анализ, който ще покаже как стоят реално нещата. Вече е крайно време това да се реализира и да се направят важни изводи.
Реши ли се въпросът с правилното финансиране, другото е по-лесно, но това считам, че е в основата на всичко. Търговията със здравето, в т.ч. и на децата, действа пагубно.
И няколко по-лични въпроса. Защо избрахте медицината за своя професия? А как се насочихте към специалността?
Като ученик не мислех да ставам лекар, тъй като баща ми вечно беше на работа. Още щом влезехме в киносалона или в театъра и постановката започнеше, вратата на залата се отваряше и портиерът казваше високо „Д-р Шмилев да излезе, линейката го чака по-спешност“. Но неусетно подкорието ми се е подготвяло за тази професия и това надделя при вземане на окончателното решение. Оттам нещата станаха лесни, защото как да избера друга специалност, след като в лицето на проф. Михов аз виждах най-добрия учител и лекар?!
На какво ви научи работата с деца?
Преди всичко на много любов, човечност и отговорност, без които педиатърът не би могъл пълноценно да упражнява професията си. Но ме научи и на много търпение, на необходимостта да уважаваш хората, с които работиш и контактуваш ежедневно. Това са качества, които се оформят още в детските години, но те се развиват и впоследствие и без тях лекарят не би могъл да бъде педиатър.
За какво и на кого благодарите в живота си?
Преди всичко на семейството си и на съпругата ми, която винаги ме е разбирала и подкрепяла във всяко начинание, на синовете ми, които, за съжаление, избраха друго поприще на развитие, на родителите ми, които са поставили основата на всичко, което съм. На моите учители и колеги, с които съм работил и работя. Не искам да споменавам имена, защото ще пропусна някого, а те са много.
Особено съм благодарен на времето, в което се изградих като педиатър. Бях свидетел на едно невероятно, немислимо дотогава развитие на медицината. Това беше време, когато се наложиха компютърната томография и ядрено-магнитният резонанс, най-широко приложение намериха ултразвуковото изследване и ендоскопските методи, време на въвеждането на нови методи в микробиологията, вирусологията и клиничната лаборатория, време на постиженията на миниинвазивната хирургия, на въвеждането на голям брой нови антибиотици и медикаменти, на персонализираната медицина и въвеждането на изкуствения интелект в медицината, на възникването на нови все по-тесни специалности и на още много други постижения. Но се надявам, че бъдещите медици и педиатри никога няма да забравят какво е добра анамнеза и какво е обективен статус, работна диагноза, диференциална диагноза, окончателна диагноза, защото без тях клиничната медицина не може да съществува. Те са нейна основа и движеща сила.
След толкова години работа като детски лекар имате ли някаква професионална мечта?
Разбира се! Мечтая да бъда на откриването на новата сграда на Клиниката па педиатрия на УМБАЛ „Св. Георги“, която трябва да предостави най-добри условия на работа за персонала и на съвременно лечение на нашите малки пациенти. Мечтая да видя реално действаща Националната детска болница! Тогава ще приема, че сме заслужили да се наричаме българи европейци. Мечтая да видя едно добре организирано съвременно детско здравеопазване, с по-малко бумащина и повече реална работа с пациентите, които да не са принудени да търсят помощ в чужбина за заболявания, които и ние, българските педиатри, можем да диагностицираме и лекуваме по най-съвременни алгоритми. Мечтая лекарите и останалите медицински специалисти да не бъдат принудени да работят на по 2-3 работни места, всеки ден да тръгват с удоволствие за работа и да бъдат по-позитивно настроени.
Какво е вашето послание към лекарите, работещи с деца?
Напред – с много обич към децата и взаимно уважение – към нови постижения и върхове!
*Интервюто е публикувано в брой 9|2024 на Педиатрия плюс. Целия брой четете ТУК