*Интервюто е публикувано в брой 4|2025 на Педиатрия плюс. Целия брой четете ТУК
Проф. Кеворкян, като председател на Националния експертен съвет по имунизации, как оценявате настоящата имунизационна политика в България? Кои са най-важните проблеми и какви мерки могат да се предприемат?
Провежданата в страната имунизационна политика се характеризира с устойчивост, ритмичност в снабдяването на ваксини и изградена традиция в имунизацията на децата (под 18 години). Можем да се похвалим с относително високо имунизационно покритие при прилагането на всички традиционни антигени, включително първичните и реимунизационните дози, особено при новородените и децата в предучилищна възраст.
За ясен индикатор за проблеми в имунизационния обхват в дадена страна се приема появата на морбили поради неговата изключителна контагиозност и способност бързо да намира и обхваща неимунните прослойки от населението. Ненапразно появата на това заболяване е сравнима с ролята на канарчето във въгледобивните мини в миналото. За щастие, на фона на подема на морбили в последните години в Европа, особено след пандемията от Ковид-19 и интензивността на морбилната епидемията в съседна Румъния (за 2024 г. над 30 000 регистрирани случаи), в България ситуацията е благоприятна и силно се надявам да успеем да съхраним това. Епидемичният подем от коклюш, който бе регистриран у нас през изминалата година, бе овладян бързо, като се подходи гъвкаво и след препоръка от Националния експертен съвет по имунизации (НЕСИ) първата имунизационна доза на шесткомпонентна ваксина срещу дифтерия, тетанус, коклюш, полиомиелит, хепатит В и Haemophilus influenzae тип В (DTaP-IPV-HB-Hib) се измести на 6-седмична възраст, за първи път се въведоха препоръки за имунизация на бременни жени с една доза ваксина, съдържаща ацелуларна коклюшна компонента с намалено антигенно съдържание (Tdap) в последния триместър на бременността (между 27-36 гестационна седмица), положиха се усилия от страна на общопрактикуващите лекари да се обхванат всички деца с пропуснати имунизации и реимунизации срещу коклюш и др.
От друга страна, все още е незадоволително покритието при прилагането на по-нови ваксини по националните програми като ротавирусната ваксина и особено ваксината срещу човешки папилома вирус. Незадоволителен е обхватът с прилагането на бустерни дози по имунизационния календар (ИК) при подрастващите и възрастните. Смятам, че е време да бъдат предприети мерки за осъвременяване на ИК с включването на нови ваксини, каквато е ваксината срещу варицела, да се предприемат мерки, включително законодателни и регулаторни, които да дадат възможност за улеснено внасяне и поддържане в аптечната мрежа на ваксини за превенция на хепатит А, на инвазивни менингококови заболявания от група В, да се разширят таргетните групи за целеви имунизации с ваксини, извън посочените към момента по Наредба 15 (например осигуряване на ваксина против грип за деца с хронични заболявания, поставящи ги в повишен риск) и др.
През февруари Българската педиатрична асоциация проведе XI Експертна среща по ваксинопрофилактика. Вие се включихте като модератор на панела „Бъдещето на ваксинационния календар“. Какво трябва да бъде то?
Първо искам да благодаря на УС на БПА и по-специално на доц. Йорданка Узунова за поканата да се включа като модератор и да представя доклад на XI Експертна среща по ваксинопрофилактика. Присъствам за трета поредна година и мога да кажа, че съм впечатлена от формата на форума, от участниците и много активните дискусии, които възникват след всяка изнесена презентация. Личи енергията на организаторите и тяхната амбиция да проведат среща, на която не само да се посочват проблемите в имунопрофилактиката, но и да се предложат конкретни решения за справяне.
По отношение на „Бъдещето на ваксинационния календар“ – то трябва да е съобразено с Европейската имунизационна рамка 2030 на СЗО. Тя включва три всеобхватни цели:
– намаляване на заболеваемостта и смъртността от ваксинопредотвратими заболявания за всички през целия живот;
– никой да не бъде пропуснат, като се увличат равнопоставеният достъп и използването на съществуващите и на нови ваксини;
– осигуряване на добро здраве и благосъстояние за всички (независимо от възрастта) чрез засилване на имунизациите в първичната здравна помощ и допринасяне за постигането на всеобщо здравно покритие и устойчиво развитие.
Тези три големи цели имат подцели и индикатори за измерване на прогреса. Ще посоча само някои от тях: постигане и поддържане на 95% покритие на пълния курс за избрани ваксини като дифтерия, тетанус, коклюш (три дози), морбили (две дози), пневмококова конюгатна ваксина (три дози); редуциране на дела на т.нар. „деца с нула дози“ с 50%; увеличаване или поддържане на стабилни национални разходи за първично здравеопазване (по специално разходи за ваксини в националния имунизационен календар); включване на нови ваксини и др.
Всички тези подцели са много амбициозни, изискват мобилизация и подкрепа от страна на всички – от преките извършители на дейностите по имунизационния календар, от медиите, Министерство на здравеопазването, Министерството на финансите, научните дружества и експертните съвети по отделните медицински специалности. Крайно време е да се преобърнат консервативните български представи, че ваксините са необходими основно за децата.
Какви според вас са най-големите предизвикателства, пред които са изправени педиатрите при прилагането на задължителния имунизационен календар?
От позицията на епидемиолог, без да претендирам, че мога да опиша в пълнота предизвикателствата, пред които са изправени педиатрите при изпълнението на националния имунизационен календар, смятам, че ключово предизвикателство е общуването с родителите, които определяме като „колебаещи се“ или „убедени антиваксъри“. Колебанието във ваксините е един феномен, който в световен мащаб нараства и България не прави изключение. И това е таргетната група, с която трябва да се работи. Изискват се не само задълбочени познания за заболяванията, за съответните ваксини, за възможните нежелани реакции, но и изключително търпение, индивидуален подход и ползване на комуникационни техники, за да бъде спечелено доверието на тези родители.
Какви допълнителни мерки могат да бъдат предприети за повишаване на общественото доверие в имунизациите сред родителите?
Изключително важно е всички ние, работещи в сферата на здравеопазването, да даваме ясни, еднакви и поднесени по достъпен начин послания към обществото по отношение на ползите от ваксините. Медиите трябват да бъдат наш партньор в тази мисия. Обучението, включително продължаващото, е друг важен стълб – от университетите и следдипломното обучение на медицинските специалисти и професионалистите по здравни грижи, както и в школите за бременни.
Според вас кои са най-проблемните звена в българското здравеопазване, в частност – в детското?
Липсата на кадри, особено в малките населени места; затруднените възможности за специализация на новозавършилите магистри по медицина; обърнатата пирамида – т.е. профилактиката все още не е основен приоритет от страна на хората на ръководни позиции в държавата.
Каква е вашата лична визия за детското здравеопазване?
Децата са нашето бъдеще, но и нашето отражение. За да добруват децата, ние възрастните, независимо от сферата на професионалната си ангажименти, трябва да се стремим да осигурим безопасна среда за тяхното израстване и тук не визирам само превенцията на заразните заболявания, а безопасност и отговорност на пътя, контрол на разпространението на наркотични средства, осигуряване на здравословна храна, възможност за физическа активност. Всичко това трябва да бъде както наш индивидуален ангажимент, но и ангажимент, подкрепа и контрол от страна на съответните институции в страната.
И няколко по-лични въпроса. Защо насочихте професионалния си път в областта на епидемиологията на инфекциозните болести?
Понякога нещата се случват без съзнателно да сме ги търсили. Като новозавършил лекар се озовах в Хасково и единственото свободно работно място (това е 2000 г.) бе на лекар-ординатор в инфекциозно отделение, макар и по заместване. Инфекциозните болести ми бяха интересни още от студентската скамейка и с удоволствие приех това предложение, независимо от притесненията на близките, че ще „донеса нещо вкъщи“, още повече, че дъщеря ми тогава бе на седем месеца. Все още си спомням вълнението от разпозната Лаймска болест, от справянето с тежки форми на Марсилска треска, т.е. да си помогнал, да си полезен. Помня как тичах по коридора от лекарския кабинет до бокса, в който бе изолирано детенце с коклюш, за да чуя типичната пароксизмална кашлица. Епидемиологията е тясно свързана с инфекциозните болести, но като млад лекар не осъзнавах това. Съдбата ме насочи към епидемиологията, когато колежката, която бе в отпуск по майчинство се завърна, а единствената свободна позиция тогава, която ми бе предложена, бе на болничен епидемиолог. Необходимо ми бе време да се адаптирам от една клинична към една предимно профилактична специалност, но смятам, че успях да намеря баланса. С времето осъзнах колко интересна е епидемиологията на инфекциозните болести и колко е важна. С право може да се сравни с детективска дейност, особено ако се докаже причината за даден взрив, открие се първоизточника на епидемичната верига, приложат се навреме мерки, за да ограничи или да се спре разпространението на инфекцията. За кратко работих и в РЗИ Хасково (тогава ХЕИ), а от края на 2002 г. работя в Катедрата по епидемиология и медицина на бедствените ситуации към Медицински университет в Пловдив. Работата ми със студенти, изучаващи различни медицински специалности, приемам много отговорно. Искам да запомнят важните неща – първо да се пазят, да пазят другите, да мислят и да не забравят, че заразните болести са около нас, да бъдат уверени, че ваксините са най-доброто средството, с което разполагаме за превенция и контрол на заразните заболявания. А защо не и на незаразните, каквито са раковите заболявания? Вярвам, че скоро ще има сериозен пробив и в тази сфера.
Какви са вашите извънпрофесионални интереси?
В свободното си време обичам да пътувам, да вървя по стари улици, да разглеждам и снимам стари сгради. В тях има достолепие и елегантност от една отминала епоха. Интересува ме архитектурата, а въображението ме кара да си представям как хората са живели на това място, дали са били щастливи, за какво са мечтаели. Обичам музиката и по-специално операта и това е един от начините ми да се разтоварвам.
Какво ви мотивира в живота и професията?
Обичта на семейството и близките ме мотивират в личен план – да се боря, да не се отчайвам, да мечтая, да се усмихвам. И това е особено ценно в трудни моменти, през които всеки един от нас е преминавал. А в професионален план – стремежът да бъда полезна на студенти, колеги и пациенти ме кара непрекъснато да чета и да се опитвам да се усъвършенствам. Живеем във време, в което потокът от информация е огромен, бърз, понякога направо ни заличава и се налага да полагаме доста усилия, за да не „изоставаме“, да сме в крак с новостите в диагностиката и превенцията на заразните заболявания.
И за финал – какво е вашето послание към лекарите, работещи с деца?
Искрено им се възхищавам. Това е специалност, която изисква много широки познания, аналитично мислене, търпение, самообладание и безкрайна доброта. Да успеят да запазят детето в себе си, за да разбират по-добре и да помагат по възможно най-добрия начин на своите малки пациенти!