С проф. Владимир Пилософ, почетен председател на Българската педиатрична асоциация, разговаряме за предизвикателствата и успехите в професионалния му път, каузите в живота му и проблемите на детското здравеопазване.
*Интервюто е публикувано в брой 6|2024 на Педиатрия плюс. Целия брой четете ТУК
Проф. Пилософ, в края на миналата година Управителният съвет на Българската педиатрична асоциация ви удостои с Почетен знак за принос към развитието на педиатрията в България. Какво е педиатрията за вас?
Преди да отговоря какво е педиатрията за мен, бих искал да отида по-надълбоко и да отговоря какво е медицината за мен. Произхождам от семейство, в което има много лекари – майка ми, която беше известен лекар в областта на ревматологията, братовчедите ми, така че още от малък бях свикнал с тази среда на лекарството. От майка си знаех, че медицината е професия, в която можеш да помагаш на хората и да ги спасяваш.
А защо избрах педиатрията? Идеята дойде от моята учителка по детска кардиология проф. Дария Величкова. Иначе, исках да стана кардиолог, но ме притесняваше това, че трябва да работя в клиниката на майка ми и тя да ми бъде началник… И до ден-днешен обаче си спомням първия работен ден в детското отделение. В момента, в който минавахме на визитации, няколко от по-възрастните колеги се хвърлиха върху едно бебе, защото усетиха, че нещо с него не е наред и умира. Когато се върнах вкъщи ужасен, започнах да се чудя как разбраха. И си казах, че има още много, много да уча, за да мога да разпознавам какво се случва с пациента само като го видя.
Вие сте един от пионерите в детската кардиология у нас. Кои бяха най-големите предизвикателства в професионалния ви път?
Детската кардиология е една сравнително млада специалност, започнала активно да се развива през 70-те години на миналия век. Голямото предизвикателство бе, че зародишът и развитието й в България съвпаднаха с моя професионален път. През 1970 г. започнах да работя в първия сектор, дори не беше отделение, по детска ревмокардиология в Трета градска болница в София, под ръководството на проф. Величкова. Когато вече бях в самата кардиология, се сблъсках с още предизвикателства и едно от тях беше развитието на интензивното лечение. Може да звучи самохвално, но създаването на отделението за следоперативно интензивно лечение и реанимация в Националната кардиологична болница, което продължава и до днес да е единственото в страната, е мое дело. През 1975 г. имах щастието и късмета да специализирам при проф. Жилбер Юо, който е пионер на интензивната терапия на децата във Франция, и през 1984 г., когато основахме интензивния сектор в нашата клиника, аз го поех.
Друго предизвикателство, с което се сблъсках в професионалния си път, бе въвеждането на някои нови методики в лечението на нашите пациенти. Получих стипендия за Хумболтов стипендиант в Германия и две години специализирах в Немския сърдечен център в Мюнхен. Оказа се, че в момента в центъра работеха по изучаване на ефекта на нов медикамент – простагландините. Разрешение да работят с него имаха само няколко центъра в света. Така успях да вляза в програмата за проучването на този медикамент и защитих дисертация на тази тема. Най-големият успех обаче бе, че благодарение на това в България простагландините бяха въведени по същото време, когато и по света – през 1984 г.
И още нещо във връзка с предизвикателствата, Така съм устроен, че обичам да подреждам информацията и когато започнах практиката си в болницата, бях ужасен от лошата подредба на документацията. В отделението въведох една нова система на документиране и тя проработи. След това като станах началник на НКБ я въведох и в цялата болница и през 1997 г. нашата болница разполагаше вече с информационна система и компютри.
Дълго време бяхте председател на Българската педиатрична асоциация, а в момента сте почетен председател. Какъв паралел бихте направили по отношението на детското здравеопазване преди и сега?
Когато през 2007 г. се готвехме да влезем в Европейския съюз, по някаква причина Министерството на здравеопазването реши да отдели всички детски специалности в самостоятелни специалности, което за мене беше едно безумие. Ако тръгнем от дълбочината на нещата, не можеш да станеш детски кардиолог или детски гастроентеролог, например, без да си педиатър. Логиката насочва към това – трябва да познаваш основите, за да можеш да влезеш в детайлите.
Тогава много бързо трябваше да се вземе решение и така бе прието, независимо от това какво ще специализираш, първите две години да бъдат с еднаква програма за всичките специалности, тоест, т.нар. обща педиатрия. И тогава, и сега системата ни продължава да върви така, че всеки специализира нещо, общите педиатри стават все по-малко и техните функциите се поемат от общопрактикуващите лекари. В това, разбира се, няма нищо лошо, но лично аз смятам, че те не са достатъчно подготвени по педиатрия, за да могат да обгрижват децата от ранна възраст. Именно това принизяване на значението на общата педиатрия е един от основните проблеми в момента, при това ви го казвам като тесен специалист
Знаем, че изграждането на Национална детска болница е не просто мечта за вас, а една от големите ви лични и професионални каузи. Защо все още нямаме такава и има ли надежда в скоро време тя да стане реалност?
Въпреки че на думи педиатрията винаги е била приоритет, за толкова много години държавата ни не успява да построи една национална детска болница. Продължавам да вярвам, че все някой ден това ще се случи. Построяването на болницата обаче е само част от големия проблем – цялостна промяна и преструктуриране на детското здравеопазването. За голямо съжаление, лично аз такава мисъл не виждам. Така стоят нещата в цялата ни държава не само в областта на медицината и здравеопазването.
Преди десет години инициирахте провеждането на експертни срещи по ваксинопрофилактика от Българската педиатрична асоциация. Благодарение на тях бяха реализирани доста подобрения. Кой според вас в момента е най-големият проблем, свързан с ваксинопрофилактиката?
Благодарение на въвеждането на ваксинопрофилактиката до голяма степен изчезнаха редица заболявания и те потънаха в забрава. Ако попитате младите хора какви са тези болести, например едра шарка или детски паралич, те не знаят и понеже това е така, хората не вярват. Според мен най-големият проблем е, че в България не съществува целенасочена „реклама“ на ваксинопрофилактиката, която да е базирана върху проучвания на нагласите на населението. Само, когато знаеш какво мислят хората, ти си способен да им въздействаш по някакъв начин.
В последните години придобихте опит и като експерт в Изпълнителна агенция „Медицински надзор“. Какви са вашите наблюдения – къде се пропуква връзката лекар-пациент? Кой и в какво греши?
С голяма почуда установих, че в половината от жалбите, които се отнасят за деца и родилки, се дължат на грешки в комуникацията – лекарите и медицинският персонал са свършили всичко необходимо. Пациентът обаче казва „нищо не ми казаха, нищо не ми обясниха“, лекарят пък твърди, че всичко е казал и всичко е обяснил. Оказа се, че това всъщност е един голям дефект в нашето медицинско обучение – липсата на обучение по комуникация как да говорим с пациентите и техните близки. Това, за съжаление, продължава да се неглижира като проблем у нас.
И един личен въпрос – за какво и на кого благодарите в живота си?
Стандартният отговор – разбира се, че благодаря на моите родители! На майка ми, която ме вдъхнови да стана лекар, и на моя баща, който възпита у мен един по-художествен вкус към живота и от който идва афинитета ми към чуждите езици. Благодарен съм и на моята съпруга, че ме изтърпя толкова време с тази моя професия. И на моите деца, които като пораснаха, вникнаха в смисъла на моята професия.
Какво е вашето послание към лекарите, работещи с деца?
Моето послание е, първо, да не забравят, че и те са били деца. И второ – да учат, много да учат и постоянно да учат… Без това е невъзможно да си лекар!
Pingback: - Българска Педиатрична Асоциация