Д-р Eлена Зарева-Гонгалова: „Педиатрията изморява физически, но зарежда душата“

Д-р Eлена Зарева-Гонгалова завършва медицина в МУ-Плевен през 2010 г. След това близо две години работи в спешна помощ – ФСМП-Горна Оряховица. От 2012 до 2016 г. специализира педиатрия в УБ „Лозенец“. През 2016 г. придобива специалност, а от януари 2017 г. започва работа в детското отделение на МБАЛ „Св. Иван Рилски“  в Горна Оряховица. От края на същата година работи и на кабинет. От края на 2018 до началото на 2021 г. д-р Зарева е в отпуск по майчинство, но понастоящем отново работи в отделението и на кабинет.

 

Какво е да бъдеш педиатър през 2022 в България?

Да си педиатър винаги е било изключително отговорно. Специалността изисква много широки познания както за болното, така и за здравото  дете в различните възрасти. Да познаваш психиката на децата, да имаш индивидуален подход към всяко и най-вече да ги обичаш. Чувала съм много колеги от други специалности да се шегуват, че ние лекуваме само сополи, но въобще не  е така.

През 2022 г. да си педиатър в България става още по-сложно – не само заради дефицита на кадри, калпавата система и лошото финансово състояние, а и с оглед на последиците от пандемията с Covid-19 – MIS-C синдромът, а също и последствията от променения начин на живот изправят педиатъра пред нови предизвикателства.

 

Как и защо избрахте тази професия?

Мечтаех да бъда лекар още от ученическите си години, исках да помагам на хората. По време на следването много харесвах педиатрията, но не мислех да специализирам това. Когато завърших, започнах работа в спешна помощ в Горна Оряховица и осъзнах, че работата с деца ми носи истинско удовлетворение и това е моето призвание. Педиатрията е специалност, която доста изморява физически, но за щастие в повечето случаи зарежда душата.

 

А как взехте решение да практикувате не в София, където сте специализирали, а в по-малък град, какъвто е Горна Оряховица?

Аз бях една от трите късметлийки, приети през 2012 г. да специализират в клиниката по педиатрия на УБ „Лозенец“ (след няколко нулеви години в страната, се отпускаха единични бройки за специализации). Там попаднах на много добри специалисти, които ме научиха на много неща. Имах възможността да обиколя и другите детски клиники, да видя и науча много, да срещна много качествени колеги – както светила в областта, така и млади колеги. Но никога не съм искала да остана да живея в София. Забързаният ритъм на ежедневието и големите разстояния винаги много са ме потискали. Съпругът ми също е от Горна Оряховица – това, както и фактът, че вече бях работила там, натежа да избера точно този град.

 

Работата на педиатъра в малкия град различава ли се от тази в големия?

Да си педиатър в малкия град се различава доста от това да си в големия. Да, децата и болестите са едни и същи, но възможностите ни са различни. Най- големият проблем според мен е липсата на тесни специалисти и възможността за консултация. Ще дам пример – за цялата великотърновска област има един-единствен детски пулмолог. Детски гастроентеролог, невролог и ендокринолог няма. Най-близко такива има в Плевен, където е и единственият детски кардиолог, който гледа детска ехокардиография. Можете да си представите и какво чакане е да се запише час за консултация. Също така по-голямата част от пациентите, с които работим, са от семейства с много нисък социален статус и това влошава качеството на лечението.

Друга основна разлика е, че в общинските болници дежурният педиатър обикновено поема и родилна зала и изпълнява функцията на неонатолог.  За мен това е един от най-стресиращите моменти.

 

Как успявате да съвместите работата си и това да бъдете майка?

Честно казано, ако не са бабите, не мисля, че бих се справила. Майка ми е все още работеща, но тя е човекът, който ми помага най-много с детето. Направо не знам как се справят колегите с малки деца, на които няма кой да помага, особено в големите градове, където приемът в ясла и градина е направо късмет.

 

Нуждае ли се детското здравеопазване в България от промени и в каква насока?

Много се говори по темата, но малко се прави. Българските деца и техните родители имат болезнена нужда от качествена Национална детска болница. Освен нуждата от средства в сферата на детското здравеопазване, е нужна и добра организация. Трябва да се обърне внимание на профилактиката, и то не само на хартия. Болничното лечение, с така формулираните клинични пътеки, кара българският лекар или да „лъже“ Касата, за да изпълни изискванията й, или да е в ущърб на пациента в някои случаи. Нужна е промяна и в обучението по педиатрия. Нуждата от финансова обезпеченост на работещите в сферата на детското здравеопазване дори няма да я коментирам… Смятам, че в момента огромният труд, големите сърца и личните познанства на медиците в България са нещата, поддържащи системата.

 

Имате ли случай, който няма да забравите никога?

Според мен всеки лекар помни цял живот тежките и фатални случаи. За  щастие в педиатрията имаме и много весели моменти с нашите пациенти.

Няколко месеца след като започнах работа в болницата в Горна Оряховица през нощта ме извикаха в родилна зала – преждевременно раждане, момченцето беше с тегло 1010 г, в депресивно състояние. Никога досега не бях реанимирала толкова малко и недоносено бебе. Мислех, че няма да оцелее. С помощта на реаниматора го интубирахме и поддържахме 30-40 мин. до идването на екипа от неонатологията във Велико Търново, където беше преведено. Знаех, че там е било  няколко дни и след това е преведено в неонатологията в Плевен, след това нямах никаква информация за него. Често съм се чудила какво ли е станало с това дете и съм се молила, ако е оцеляло, то да не е тежко увредено. Преди два месеца в родилното приеха жена, която споделила за проблемното първо раждане – историята, която ви разказах. Оказа се, че мъничето, което се бе вкопчило в живота, вече е 4-годишен здрав юнак. Майката ни показа и снимки. Очите ми се насълзиха от радост. Това е едно от онези чудеса на медицината и на живота, които ни дават надежда и смисъл в това, което правим.

 

Д-р Зарева отблизо

Обичам работата си, защото… изпитвам удовлетворение от това, което правя.

Талантът, който мечтая да имам, е… да пея хубаво (пея ужасно фалшиво дори „Зайченцето бяло“).

Най-голямото ми постижение е… детето ни.

Чувствам се щастлива, когато… съм със семейството си и когато съм помогнала на някого.

Вдъхновявам се от… знаещите и можещите хора.

Последната книга, която прочетох, е… „Магазинчето за чай и щастие“

Музиката, която харесвам, е… според настроението, имам любими песни от всякакви стилове.

Релаксирам като… се разхождам сред природата, занимавам се с цветята ми  или като гледам медицински сериали…

Хобито ми е… рисуването върху стъкло и фотографията.

Вярвам, че… най-хубавото предстои.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.