Разговаряме с д-р Точков, началник на детското отделение в МОБАЛ „Д-р Ст. Черкезов“ и дългогодишен член на Управителния съвет на Българската педиатрична асоциация, за предстоящата Великотърновска национална научно-педиатрична конференция, която се организира по негова инициатива вече десет години, за проблемите в детското здравеопазване и за неговия личен път в медицината.
Д-р Точков, вече повече от 12 години ръководите Отделението по педиатрия в МОБАЛ „Д-р Ст. Черкезов“, Велико Търново. Бихте ли ни разказали малко повече за него?
Отделението разполага с 31 легла, като имаме кърмачески, юношески и интензивен сектор, но при необходимост легловата база може да бъде увеличена, за да посрещнем нуждите. Никога не сме отказвали прием на пациенти — имало е случаи, когато сме се грижили за 60 деца едновременно. Като цяло, през отделението годишно минават между 1900 и 2000 деца.
Разполагаме с добри материални условия. Отделението съществува от 1974 г. и през годините е преминало през два генерални ремонта — основен през 2014 г. и мащабен през 2024 г. с помощта на Фондация „Америка за България“ и Ротари клуб – Велико Търново, които значително подобриха битовата среда. Екипът ни включва седем лекари със специалност, трима специализанти, единадесет медицински сестри, едно техническо лице и четирима санитари.
А какви са най-големите трудности, с които се сблъсквате в работата си?
Като лекар с над 30-годишен опит, мога да кажа, че един от най-големите проблеми, с които напоследък се сблъскваме, е увеличената натовареност. Преди години имаше неотложни кабинети и неотложна помощ, сега всичко поемаме ние.
От 2000 г. работим по т. нар. „клинични пътеки“, които в началото бяха добър старт за реформата. Но с времето виждаме, че има доста недостатъци, които трябва да бъдат изчистени. Първо, трябва да бъдат променени диагнозите, по които има клинични пътеки. Когато се промениха гайдлайните за лечение на заболяванията, те не бяха съобразени с корекцията на клиничните пътеки. Също така има и излишни лабораторни изследвания, които се изискват за минимален болничен престой, за терапевтично поведение… Става все по-трудно да работим, съобразявайки се с тези стари изисквания. Смятам, че времето на клиничните пътеки вече отмина. Трябва да подходим към друг метод на лечение и на диагностициране, като същевременно да бъде улеснена работата ни.
Също така клиничните пътеки в педиатрията не са достатъчно оценени и нашият труд не е заложен в тях… Вижда се, че има прекомерна хоспитализация, което не е добре нито за децата, нито за нас, лекарите. Ние сме изправени пред необходимостта да бъдат хоспитализирани деца, за да заработим нашите средства. От една страна, болниците са търговски дружества, но те не могат да определят цените на клиничните пътеки, а получават това, което се подава от Здравната каса. Същевременно в подписания вече Анекс към Националния рамковия договор за 2023-2025 г. има промени в цените на доболничната помощ, но никъде няма промени в клиничните пътеки. Всички знаем, че болниците, в частност детските отделения, са последният пристан, където идват децата, които се лекуват, и ние трябва да им предложим качествено лечение за кратко време, което да бъде най-ефективно. Смятам, че трябва да се помисли в тази насока – да има промяна и ако трябва, клиничните пътеки да се премахнат. От дълго време се говори за т. нар. „диагностично свързани групи“ и трябва да преминем вече на следващия етап. При следващия рамков договор това нещо да бъде договорено.
Ако пък клиничните пътеки останат, моето предложение е да работим по истински диагнози. Като педиатри всички знаем, че има диагнози, които ги няма заложени в клиничните пътеки, но по които ние работим. Това ни затруднява! Много често родителите на децата ни упрекват, че работим т. нар. „пътечна медицина“ – това срива имиджа на професията лекар.
А какво е мнението ви за липсата на Национална педиатрична болница?
Това е тема, която вълнува всички педиатри. Много е важно тази болница най-накрая да бъде направена, защото на практика всеки ден изпадаме в ситуации, когато имаме нужда от консултативна помощ и на този етап я осъществяваме на база на нашите лични контакти с професори и доценти, които ни помагат. Но това не е начинът… Трябва да има една регламентирана Национална педиатрична болница, както е в цяла Европа, където да бъдат събрани всички звена. Това не само ще улесни работата ни, но и ще имаме спокойствие, защото всеки ден се сблъскваме с тежки случаи и предизвикателства, които се решават трудно, когато няма единен централен орган.
След броени дни предстои провеждането на юбилейното издание на Великотърновска национална научно-педиатрична конференция „От симптома към диагнозата – клинични случаи”. Каква е вашата равносметка за тези десет години?
Още когато станах началник на отделението, в мен се зароди идеята заедно с Клиниката в Плевен да правим такава конференция. Възпитаник съм на Плевенския университет и ценя учителите си като например проф. Мумджиев и доц. Боцова, затова ми се искаше съвместно да създадем един форум, който да бъде представителен за Северна България. С времето той се наложи като национален и понастоящем на конференцията идват педиатри, общопрактикуващи лекари и неонатолози от цялата страна.
Фокусът ни е насочен към практическата педиатрия – представянето на клинични случаи, споделянето на интересни неща от ежедневната ни практика.
И няколко по-лични въпроса. Защо избрахте педиатрията за своя специалност?
Родителите ми бяха здравни работници и това ме насочи към медицината. За педиатрията ме вдъхнови проф. Мумджиев – обаятелна личност, която можеше да говори по всички въпроси на детското здравеопазване. Той изигра ключова роля в избора ми на професията. Освен това винаги съм обичал децата, което допълнително ме привлече към тази специалност. Много е вълнуващо, когато след преглед дете те прегърне – това те разчувства, дава ти сили да работиш и да не мислиш за трудностите. Не мога да си представя и ден, в който да не съм в кабинета. За мен педиатрията е призвание, а обичта към децата – на първо място.
Професията ви е доста тежка – натоварен график, работа с болни деца… Как се справяте чисто човешки с този стрес?
Семейството е изключително важно. Всеки човек има нужда от някого до себе си, който да го подкрепя и разбира. Аз усещам тази подкрепа от съпругата си и близките ми. Освен това спортът много ми помага – старая се поне веднъж-два пъти седмично да играя футбол и да се движа повече. Това ме зарежда както физически, така и емоционално.
След толкова години работа като детски лекар имате ли някаква професионална мечта?
За мен е важно човек да остави следа след себе си. Затова през всичките години винаги съм се стремил в нашето отделение да има специализанти, млади хора, които да успея да убедя да останат да работят тук. Засега успявам. Важно е, когато един ден човек си тръгне, да знае, че е оставил нещо след себе си, а не да напусне място, което остава празно. За съжаление, виждаме какво се случва във Враца, Перник, София. Мечтата ми е да не се стига до затваряне на детски отделения. Велико Търново е град с традиции и областна болница и не искам да допусна това да се случи тук.
Кое ви вдъхновява и мотивира?
Вдъхновяват ме усмивките на децата и доволните родители. Мотивиращо е, когато дойде майка и каже: „Вие сте ме лекували като бебе, а сега лекувате детето ми”. Зареждат ме и здравите деца, които, когато ги видя на улицата или в парка, ми казват: „Здравей, д-р Точков!“. Това е огромно признание.
За какво и на кого благодарите в живота си?
На първо място благодаря на семейството си, че винаги ме е подкрепяло. Благодаря и за това, че съм част от тази болница – за мен болничното здравеопазване е изключително важно, защото там попадат най-тежките случаи, там човек изгражда своята квалификация и намира истинската си реализация. Професията медицина, а още повече педиатрията, не се избира случайно – тя е нещо, което носиш в себе си. Или го правиш с отдаденост, или изобщо не го правиш. Затова всеки ден работата ми ме вдъхновява и ми дава мотивация да продължавам напред.
Какво послание бихте отправили към вашите колеги – лекарите, работещи с деца?
Да бъдем единни – нещо, което при педиатрите, за щастие, вече е факт. Харесвам това, че когато се съберем, ние общуваме открито и нормално.
Да вярваме, че промяната ще дойде и тя ще бъде позитивна, защото всички работим в тази посока. Нека заедно постигнем едно по-добро бъдеще – да видим реализирана Националната детска болница и да знаем, че усилията ни дават резултат. Мястото за лечението на българските деца трябва да бъде тук, в България, където да им осигурим най-добрите възможни условия, вместо да изпадат в ситуации, които ги принуждават да търсят помощ в чужбина.
*Интервюто т е публикувано в брой 6|2025 на Педиатрия плюс. Целия брой четете ТУК