Д-р Атанас Банчев: „Медицината не е работа, тя е изкуство и призвание“

Д-р Атанас Банчев завършва Медицински университет Пловдив през 2013 г. със стипендия за отличен успех и особени достижения на немската фондация „Форум на регионите“. През 2014 г. започва работа като ординатор в единствената по рода си в България Клиника по детска клинична хематология и онкология в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“, София. През 2019 г. придобива специалност по детска клинична хематология и онкология. Същата година придобива степен Доктор по медицина, научна специалност – педиатрия.  От 2021 г. е главен асистент към катедра по педиатрия. През същата година получава награда „Млад учен“ на МФ към МУ-София.

 

Как се насочихте към тази трудна професия? Защо решихте да бъдете лекар?

Аз съм от поколението, което израсна със сериала „Спешно отделение“, толкова много ми харесваше, че знаех голяма част от сериите наизуст. В допълнение бях отгледан от баба педиатър, която, явно разпознала интереса ми към медицината, не спираше да ми разказва интересни неща за болести, ваксини, болници. Никога не съм си представял, че мога да бъда нещо друго освен лекар.

 

Имате специалност по детска клинична хематология и онкология. Коя бе причината да я изберете?

Винаги съм си се представял да бъда детски лекар, но впоследствие в рамките на обучението ми хематологията се превърна в моя допълнителна страст. В рамките на държавния си стаж по педиатрия в МУ-Пловдив имах привилегията да попадна под опеката на д-р Ангелина Стоянова, която е може би най-вдъхновяващият детски хематолог, когото съм срещал. С такъв пример пред себе си, не беше трудно да избера да стана детски онкохематолог.

 

Лично за вас какво е педиатрията?

Упование, традиция и смисъл.

 

Педиатърът според вас трябва да е…

Търсещ, борбен, некомерсиален.

 

С какви трудности се сблъсквате в професията си?

С липса на елементарно уважение и толерантност, постоянно недооценяване, което е тежко наследство от годините на „народната власт“, когато на лекарите се е гледало като на „здравни работници“ от неприветливата „буржоазна прослойка“. Медицината не е работа, тя е изкуство и призвание. Навсякъде по света лекарите са част от елита на обществото, не мога да разбера липсата на елементарно уважение към труда и личните ни жертви от страна на българското общество към нас.

 

Имате защитен дисертационен труд, с който въвеждате за първи път в България ехографските методи за оценка на ставния статус при пациенти с хемофилия. Освен това сте автор на доста научни публикации във високо ценени международни медицински издания. Как се прави наука в България?

Наука в България са прави трудно, но това не означава, че не трябва да я правим. Напротив – от нас зависи да поставим родината ни на картата със световни научни постижения. Моя мечта е на страниците на реномирани научни журнали да отриваме все повече и повече български имена, разработки на български автори да бъдат цитирани десетки пъти. Всъщност, от призмата на световното развитие – подобни дейности са много по-важни за човечеството от това дали българският национален отбор по футбол или гимнастика е донесъл медал. Затова и ние като първото поколение лекари, способни да комуникираме и пътуваме свободно, трябва да се стремим да оставяме колкото се може повече следи. Така един ден нашите наследници ще се гордеят с постиженията на науката ни и ще сме завещали почва за по-нататъшно развитие.

 

Част от следването ви, както и след това редица специализации са били в чужбина. Какъв паралел бихте направили по отношение на специалистите и проблемите в детското здравеопазване тук, в България, и в чужбина?

Не смятам, че българските специалисти се различават от специалистите в чужбина. Налице е съществена разлика в помощния медицински персонал. В България не разполагаме с медицински асистенти, секретари, не разполагаме с достатъчно сестри. Пряката грижа за болния се осъществява именно от сестринския медицински персонал. Докато в българските отделения на всеки 3 лекари работи 1 медицинска сестра, болните ще продължават да се чувстват неглижирани, а лекарите – претоварени от работа.

 

Какво искате да се промени в нашата здравна система, в частност – вие да промените?

Сам не мога да променя нищо или много, мога само да давам пример за промяната, която искам да виждам. Бих желал да съществува повече колективизъм и взаимност на всички нива в здравеопазването в България.

 

Смятате ли, че имаме нужда от Национална педиатрична болница?

Смятам, че имаме нужда на първо място от единна софийска детска болница, защото, развявайки знамето за „национална“ детска болница, ние всъщност забравяме, че пред колегите в Пловдив и Варна не съществуват и половината от проблемите, които срещаме ние като детски лекари, работещи в отделните клиники от трето ниво на компетентност в София. Тук имаме крещяща нужда да сме на едно място и да работим заедно, а дали тази структура ще си извоюва статут на „национален“ център, справяйки се по уникален начин с работата си, това изцяло зависи от нас и нашата мотивация.

 

За какво мечтаете като млад, но вече с толкова голям опит специалист?

Мечтая, когато се пенсионирам, деца от различни държави по света да идват да се лекуват в България, така, както ние в момента изпращаме пациенти за лечение при колеги в западните държави.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.