Д-р Антония Томова завършва Медицински университет – Пловдив през 2015 г., а през 2021 г. придобива специалност по педиатрия. В момента специализира детска гастроентерология към УМБАЛ „Св. Георги“ – Пловдив.
Професионалният ѝ път започва през 2016 г. в Детското отделение на УМБАЛ „Пловдив“, където натрупва ценен клиничен опит. Понастоящем д-р Томова практикува като педиатър в УМБАЛ „Пловдив“ и в МЦ „Пловдимед“. Активно участва в клинични проучвания, включително свързани с RSV-инфекции, противогрипни ваксини и пробиотични спрейове, като е координатор по редица международни проекти.
Научната ѝ дейност включва участия в международни конференции в Краков, Плевен, Мадрид, Будапеща, Прага, Антверпен, Амстердам и Рим.
Как се насочихте към тази трудна професия?
От много малка бях твърдо убедена, че искам да стана лекар. Може да се каже, че съм отраснала в Медицински университет – Пловдив, тъй като майка ми цял живот е работила в администрацията му и за мен беше някак съвсем естествено някой ден да уча там. Освен това, покрай мой здравословен проблем като дете, си имах идол и просто трябваше да стана лекар като него.
А коя бе причината да изберете педиатрията за ваша специалност?
Придобих специалност по педиатрия през 2021 г., а от началото на тази година съм специализант по детска гастроентерология към Детска клиника на УМБАЛ „Св. Георги“ – Пловдив. Още започвайки следването си по медицина знаех, че ще работя с деца и за миг не съм допускала възможността това да не се случи. Идеята, че пациентът идва болен в кабинета и си тръгва здрав, винаги е била основната ми мотивация. Освен това, предизвикателството да поставиш точната диагноза, без да имаш възможността да снемеш цялостна и пълна анамнеза поради възрастовите особености на нашите пациенти, винаги е имало особен чар според мен. Няма да крия, че педиатрията не беше първият ми избор, но поглеждайки назад не съжалявам, че станах педиатър.
Лично за вас какво е педиатрията?
За мен педиатрията е непревземаема крепост. Това обаче никога не ме е спирало да се опитвам да я превзема. Толкова е всеобхватна, защото събира цялата медицина в себе си. Не смятам, че има колега, който смело може да твърди, че няма тайни за него в тази специалност. И това е съвсем естествено и нормално. Тук идва моментът на себеусъвършенстването.
Педиатърът според вас трябва да е…
На първо място, трябва да обича децата и да подхожда с достатъчно търпение и внимание към тях. Малките болни пациенти не са най-коопериращите и в този момент идва отношението на педиатъра. Той трябва да спечели доверието им и да намери начин да стане техен приятел. Освен това в дигиталния свят, в който живеем в момента, педиатърът винаги трябва да бъде информиран за най-новите гайдлайни и лечения, за да не изпада в ситуации, в които майката е по-информирана от него. Да изгубиш доверието на родителя е най-страшното нещо, което може да ти се случи както в амбулаторната практика, така и в стационара. Аз винаги съветвам моите пациенти да се доверят на един лекар, защото „обикалянето“ от кабинет на кабинет не е най-здравословното нещо за пациента, още по-малко за неговите родители.
С какви трудности се сблъсквате като млад специалист?
Може да прозвучи твърде самонадеяно, но не бих казала, че съм срещала трудности. Никога не съм гледала на определени ситуации като спънки, а по-скоро като трамплини. Трудните моменти са много, но ситуациите от злободневието не трябва да са нещото, върху което да се фокусираш…
Вярват ли ви пациентите, когато ви видят колко сте млада?
Усещала съм недоверие от страна родителите, не крия. Няма как да изискваш доверие и уважение от този, който стои срещу теб. Доверието се изгражда с течение на контакта с родителите. За да ти се доверят, трябва да излъчваш спокойствие и уравновесеност в собствените си знания. В очите на лекаря не трябва да има страх, независимо какво се случва в ума му.
Кои са най-големите проблеми на детското здравеопазване в България?
Колкото и да опитвах дотук да бягам от клишетата, на този въпрос, за жалост, май няма как… Нашата специалност е остойностена твърде ниско както по отношение на клиничните пътеки, така и по отношение на месечните възнаграждения. Медицинската грижа за децата в нашата страна е абсолютно безплатна, но защо това да значи, че и хората, които полагат грижи за тези деца, трябва да са едни от най-ниско заплатените сред своите колеги?! Грижата за човешкия живот е еднакво отговорна и амортизираща, без значение от „размера“ на пациента.
Другият наболял проблем за мен е не толкова Националната педиатрична болница като куп арматура и бетон, а осигуряването на необходимия персонал, който да гарантира адекватното й функциониране.
Нямам идея какви мерки трябва да бъдат взети, но със сигурност трябва да се коригира големият дефицит както на педиатри, така и на педиатрични сестри. Лекарят и сестрата са неразривно цяло и ако едната половинка липсва, другата просто няма как да съществува.
Каква трябва да бъде според вас Националната педиатрична болница?
Изпълнена с млади, мотивирани и можещи хора, направлявани от водещите специалисти във всяка една от субспециалностите в педиатрията. Дори и най-скъпата медицинска апаратура не би могла да постави диагноза, ако няма кой да борави с нея.
Какво искате да се промени, в частност – вие да промените?
Много ми се иска обществото да си върне уважението към лекаря.
За какво мечтаете като млад специалист?
Мечтая си някой ден с гордост да казвам, че съм лекар и най-вече педиатър, а не едва да го произнасям, очаквайки нападки за съсловието.