С адвокат Мария Петрова, основател на LexMedica – първата в България специализирана кантора по медицинско право, разговаряме за предизвикателствата в тази професия, за детското здравеопазване и как могат да бъдат защитени българските педиатри, така че да работят в една спокойна и по-сигурна среда.
Адвокат Петрова, занимавате се с медицинско право. Какво се крие зад тази сравнително нова дисциплина в правото?
Истината е, че медицинското право не е никак нова „дисциплина“. В първите писани закони на Хамурапи, в част от онези 300 текста, са поместени пасажи, които регламентират отговорността на лечителя и поставят основите на „днешното“ медицинско право. Във времето, с развитието на медицината, нараства и нуждата от адекватната ѝ регулация. Медицинското право е част от Здравното право, неговата задача е да внесе сигурност в отношенията в здравеопазването чрез създаване и прилагане на регулация. Много често медицинското право бива асоциирано само с отговорност на лекарите и т. нар. дела за „лекарски грешки“, но това не е така. Като започнем от създаването на лечебни заведения, минем през отношенията лекар-пациент, и стигнем до стандартите и процедурите в сектора – всичко е в обхвата на медицинското право.
Лично вие защо избрахте тази специалност?
Това е мой много осъзнат и търсен избор! Докато следвах медицина, станах свидетел на множество пропуски, най-вече нормативни и процедурни, които не можеха да гарантират сигурна работна среда на лекарите и медиците. От друга страна, не даваха възможност да се реализират и пациентските права. Тогава реших, че ще съчетая двете образования, приеха ме в Юридическия факултет на СУ. Завърших медицина, след което продължих да изучавам право. След дипломирането си имах известно влечение към съдебната медицина, но липсваха места за специализация. Започнах да трупам опит в сферата на медицинското право. Работих в едни от най-големите правозащитни организации, бях експерт в Институцията на Омбудсмана през мандата на г-н Константин Пенчев, след което поех огромния риск да основа първата в България специализирана кантора по медицинско право – LexMedica. Вярвам, че със стетоскоп или със скалпел може да се помогне на ограничен брой хора, но чрез добра регулация може да се подобри секторът „Здравеопазване“ и това ще има позитивно отражение върху всички. Това е причината да избера медицинското право. Не напразно мотото на кантората ми е „Salus populi suprema lex esto“ („Здравето, благоденствието на народа е висш закон“).
Какво е да си адвокат по медицинско право в България?
В моя случай е да си единствен, защото аз съм единственият адвокат, който има и медицинско, и правно образование, отделно от това съм специализирала медицинско право. В света това е практика, но в България – не, двете образования са трудни и отнемат време, а желаещите да минат по-лесния и кратък път не са малко. Работата ми е натоварена и отговорна, но аз я обичам и всеки ден се старая да градя и да оставя нещо след себе си. Пандемията донесе много нови предизвикателства в нашата сфера, които аз и екипът ми посрещаме като възможност да подобрим и развием здравеопазването.
Какви са случаите, за които ви търсят най-често?
Обслужваме лечебни заведения, лекари, организации и сдружения на лекари, фармацевтични компании, компании за клинична изпитвания, здравни заведения и пациенти. Спектърът на дейност, макар и строго профилиран в здравеопазването и медицинското право, може да мине през: да „създадем“ една болница от нула, с всичко необходимо по регулацията ѝ, да се погрижим регулаторно и да „управляваме“ добре едно проучване, да защитим клиентите си лекари или пациентите от „бюрокрацията“ на НЗОК, до това да се борим срещу нормативния хаос в държавата, оспорвайки нормативни актове, например – пазейки правата на лекарите специализанти. Можем да минем през гражданските дела за обезщетения (т. нар. лекарски грешки) или наказателни дела срещу лекари, регистрацията и регулацията на лекарства, хранителни добавки, медицински изделия – всичко това е част от моето професионално ежедневие.
Кои са най-големите трудности, с които се сблъсквате във вашата практика?
Всяка трудност приемам като предизвикателство – няма лесно в моята работа. Но си признавам, че понякога ме обезверяват бавната администрация, липсата на добра комуникация и бавното правосъдие. Понякога се шегувам, че никой не се обръща към адвокат, за да се похвали. Аз работя с човешките проблеми и всяка една несправедливост ме огорчава, но ми дава и стимул да се боря, защото съм убедена, че заслужаваме по-добро във всички аспекти на здравеопазването, и не само.
А що се касае до детското здравеопазване у нас, кои според вас са най-проблемните звена?
Детското здравеопазване, макар и приоритет по закон, с години си остана такова само на хартия. Липсата на адекватно финансиране, на превенция и профилактика, на съвременна регулация и стандарти доведе до ограничаване на спектъра на здравните услуги в него и по-лошо качество на тези, които се предлагат. Това неразривно създаде дефицит на кадри. Защото, какво ѝ да кажем, преди всичко останало идват хората и човешкият фактор. Лошите условия на труд и тежката комуникация поставиха българските педиатри в тежка, да не кажа унизителна ситуация, всеки ден да са „без вина – виновни!“.
Неофициално се знае, че има лекари, които предоставят фалшиви документи за поставяне на ваксини. Как да бъде преустановена тази практика?
На първо място с образование, не искам да повярвам, че има човек, лекар, който познава рисковете от разпространение на инфекциозни заболявания, който да е готов да направи подобно нещо, но факт е, че всяко правило, има своите лоши изключения. Подобно деяние е престъпление по смисъла на Наказателния кодекс. От друга страна, това е един много лош атестат за цялата гилдия и ужасен морален упадък. Образованието трябва да е двупосочно, както към тези, които търсят подобни „услуги“, така и към тези, които ги предлагат или насърчават.
На второ място – по строг контрол, на много нива. Като започнем от етичните комисии, минем през административните органи и стигнем до възможно най-тежкото – наказателното правосъдие.
Лошият диалог между педиатрите и родителите е в основата на голяма част от проблемите, включително този.
Напоследък зачестяват случаите на физическа и вербална агресия над лекари. Кой и как трябва да защити българския лекар?
За съжаление, това е така, всяка година се правят анкети и всяка година статистиката става по-страшна. Във времето като регулаторна мярка се въведоха по-строги наказания за посегателствата над лекари, но тази мярка се оказа неособено ефективна. Лекарите проявяват необясним на моменти стоицизъм и много рядко си търсят правата. Причините за това са няколко: не се работи в посока създаване на диалог и ясни, недвусмислени правила. Какво имам предвид ли? Аз обичам да правя паралел между медицината и авиацията. Да сте чули за обиден или наранен пилот, защото полетът закъснява или има турбуленция, или кацането не е било меко? Не, няма ѝ да чуете. Причината за това са ясните протоколи за поведение и абсолютната невъзможност да се допусне изключение от тях. В медицината – това не е така. Всеки си мисли, че има правно, но никой не мисли как да изпълни задълженията си.
Българският лекар трябва да се защити като създаде такива правила и процедури, в които да бъде толкова безкомпромисен в уважението към себе си и професията си, че не допуска да се превърне в трета категория обслужващ персонал. Искрено се надявам, че с общи усилия можем да постигнем резултат.
И за финал, какво послание бихте отправили към лекарите, работещи с деца?
Вярвам, че лекарите, работещи с деца, са призвани повече от тези, които работят с възрастни. Трябва да призная, че безкрайно уважавам труда им! Имам отлична диплома по медицина, но една-единствена петица по педиатрия, и това не е случайно – тази специалност не може да бъде просто научена от книга, за нея се изисква нещо повече…
Убедена съм, че педиатрите нямат проблем със своите малки пациенти, те по-често имат проблем с родителите, с колегите си и най-вече с институциите и системата. Вярвам, че ако овластим лекарите, запознавайки ги със законите и правилата, създавайки една по-добра и адекватна на нуждите регулация, можем да постигнем една сигурна работна среда за българските педиатри, каквато те безспорно заслужават, за да могат да се грижат за нашето бъдеще – българските деца. Бих искала да ги уверя, че не винаги и не за всичко „са длъжни“, но тяхното добруване и сигурност зависят предимно от тях самите. С обединени усилия и правилна подкрепа могат да постигнат много, за да работят спокойно в полза на своите пациенти.